Нож

Вторачи се в телефона.

И през ума му мина онази мисъл, спохождала го всеки ден, когато минаваше покрай уличния телефон в Хонконг преди толкова много години: тя е там, в уличния телефон. Тогава, разбира се, мислеше в множествено число, защото Олег живееше при майка си. Те са там. На дванайсет натиснати бутона разстояние.

Този отдавна отминал период настъпи доста след запознанството на Ракел и Хари. Двамата се срещнаха за пръв път преди петнайсет години. Тогава старата кола на Хари издържа изкачването по стръмния, лъкатушещ път до дървената й къща на възвишението Холменколен, но пред вратата угасна и повече не запали. От къщата излезе жена и докато заключваше, Хари я попита тук ли живее Синдре Фауке. Чак когато тя се обърна и се приближи, той видя колко е хубава. Черна коса, изразителни гъсти вежди над кафявите очи, високи аристократични скули. Трийсетинагодишна, прецени Хари. Облечена в елегантно семпло палто. С глас, по-плътен, отколкото предполагаше външният й вид, тя му обясни, че Синдре Фауке е неин баща, но й е преотстъпил къщата и вече не живее тук. Ракел Фауке изговаряше думите самоуверено и спокойно, с прекомерно отчетлива, почти театрална дикция и го гледаше право в очите. Спусна се по стъпалата, сякаш стъпваше по въже. Имаше походка на балерина. Той я помоли да му помогне да бутнат закъсалата кола, та да запали. После я откара до „Маюрстюа” — Ракел имаше работа там. По пътя установиха, че са следвали право заедно и са ходили на един и същи концерт на „Рага Рокерш”. Омая го звученето на смеха й — не толкова плътен като гласа, а висок и звънлив подобно ромон на ручей.