Пасажер [bg]

При тази мисъл буквално и призля. Вярно, че майка и деистваше безмилостно, но Ета никак не бе сигурна, че тя самата е в състояние да прибегне до такъв ход. И да, Сайръс бе виновен за смъртта на Алис и това би трябвало да я накара да копнее за отмъщение. Но не беше така.

А и как се очакваше да се справи с останалите пътешественици? Онези, които Айрънуд несъмнено бе оставил да пазят Роуз?

Легнала в тъмнеещата стая, Ета си припомни думите на майка и, онези от първото писмо: „Краят трябва да е окончателен“.

Окончателен. В смисъл на. унищожение? Дали не трябваше да направи онова, което майка и и дядо и не бяха Успели да направят — да унищожи астролабията, без да я използва? Сега, когато знаеше как разсъждава майка и, започваше да се пита дали Роуз изобщо очакваше да бъде спасена — дали тези думи, досущ като последните думи на Алис, не бяха предназначени да я утешат, да я насочат, да я успокоят, че това е правилното решение?

Прободе я неописуемо чувство на ужас.

Не мога да изгубя и мама. Не и сега, когато искаше да я разпита за толкова много неща за семеиството им. Не и когато искаше да посети толкова много места с нея. Ако изгубеше и майка си, какъв смисъл имаше изобщо да се връща в Ню Иорк и своето време, към онова, което бе останало от някогашния и живот?

Щеше да унищожи астролабията само в краен случаи. Таеше надеждата, че ще да успее да придума София, да я убеди да се върне с нея в неиното време и да избяга от Аирънуд завинаги. Така щеше да може да използва астролабията, стига да разбере как, и да създаде проход право към своето време, без да се налага да търси онзи на Бахамите, който водеше към музея.

Пъхна компаса в гънките на робата си за всеки случаи и се изтегна върху одеялото. Насили се да прогони всички противоречиви мисли, които закръжиха в главата И още щом затвори очи.