Ритуалите на водата

Това беше нейната истина.

И се разплака, не знам дали защото беше зашеметена от смъртта на Саул, или от катарзиса, който бе изживяла, след като най-после бе говорила за случилото се с човек, който е присъствал там.

Преди двайсет и четири години не успяхме да проведем един разговор. Не си бях представял, че ще го завършим при такива обстоятелства.

— Ребека, причината е вината. При теб тя се е загнездила в съзнанието ти, станала е патологична и е причинила смъртта на няколко души.

— Хора, които не заслужаваха да имат деца.

— Аз също не заслужавам да бъда баща. Искаш… искаш… — запънах се, напрежението беше твърде голямо.

— Дишай дълбоко, както съм те учила, Унай — каза ми тя.

И за момент добих отново чувството, че разговарям с логопедката ми.

Послушах я, поех си въздух, задържах го, издишах го, броейки до три.

— Искаш да ме накажеш за това, че не забелязах какво се случи в селото… Накажи ме. Не ти обърнах внимание, не ти помогнах, позволих баща ти да те изнасили почти пред очите ми, а аз не видях нищо. Кажи ми, че заслужавам да умра.

— Не, не заслужаваш да бъдеш баща. Не би съумял да предпазиш дъщеря си. Алба също не заслужаваше да бъде майка.

Споменаването на Алба в този контекст бе достатъчно, за да се реша.

— Не замесвай нея! — изкрещях. — Това е заради случилото се в селото. Между теб и мен. Да направим размяна, вземи мен вместо Херман.

— Не си играй с мен, ако мислиш, че можеш да ми устроиш капан…

— Не, без капани. Кажи ми някое място… няма да затварям мобилния, докато стигна дотам, няма да се обадя на никого. Принасяш в жертва мен вместо Херман и всичко свършва. Не е ли краят, който заслужавам за това, че не ти помогнах?

Ребека мълча в продължение на няколко много дълги секунди.

— Добре. При параклиса "Богородицата от Окон". Има чешма с корито, с релеф на лаубару и дъбови листа.

— Знам къде е — прекъснах я. "Сигурно Херман ти е показал това място" — помислих си гневно.

— Ако се обадиш на колежката си, ще убия брат ти.

— Знаеш, че няма да се обадя на никого, по дяволите. Да не си посмяла да докоснеш и косъм от брадата на Херман — казах, крачейки нервно напред-назад под средновековната стена.

В този момент Арасели, разтревожена от суетенето ми по площада, от виковете и развълнуваните ми жестове, се приближи до мен.

— Унай, какво ста…?

Запуших ѝ устата ужасен.

Ако Ребека усетеше, че някой друг ни слуша, можех да смятам Херман за мъртъв. А Херман не можеше, не трябваше, не… Блокирах, напълно блокирах.

Арасели видя ужасеното ми лице и ме послуша. Трябваше да продължа да говоря, Ребека не биваше да разбере нищо.

— Външността ти… неузнаваема си.

— Постарах се да стана напълно различна от онзи тип жени, които той харесваше, помислих, че така ще бъда…

— В безопасност. В безопасност, ако животът отново ви срещнеше, или ако той научеше, че си жива и отново се опиташе да те прелъсти.

Никой не отговаряше от отсрещната страна на линията, но чувах учестеното ѝ дишане, мисля, че плачеше. Заставих се да продължа да говоря: