Маршрут 666
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Маршрут 666». Краткое содержание книги:
Дулото на собственото му оръжие престана да подскача, а ударникът зачука на метал. Извади нов пълнител и го щракна на мястото на празния, който издрънча в краката му. Напрегнато приведени напред, двамата зачакаха с готови оръжия. Ехото от стрелбата бавно заглъхваше в дъното на големия тунел, което си оставаше пусто.
Така изтече цяла минута, после Донован напълни дробовете си с въздух и кратко заповяда:
— Назад към сборния пункт!
Обърнаха се и тръгнаха по обратния път. Донован включи прожектора и насочи червеникавия му лъч напред. Дишайки тежко, Сноу закрачи редом с него. Някъде в мрака ги чакаха сборният пункт, мунициите и пътят към спасението. Бавно си даде сметка, че разпокъсаните му мисли са насочени само в една посока — към пътя, който щеше да ги изведе на повърхността, далеч от преживените ужаси. Не беше в състояние да мисли за нищо друго и по-добре, защото…
После се блъсна в гърба на Донован, който неочаквано се беше заковал на място. Успя да запази равновесие и вдигна глава, за да потърси причината.
Фенерчето осветяваше съществата, препречили тунела пред тях. Десет, може би дванадесет, те стояха абсолютно неподвижни в зловонния въздух. В ръцете на част от тях се полюшваха някакви странни предмети, окачени на дълги тънки върви. Сноу напрегна взор, в душата му се смесиха любопитство, отвращение и ужас.
— Пресвета майко! — простена той. — Какво ще правим сега?
— Ще си пробием път — спокойно отвърна Донован и вдигна оръжието си.
59
Марго притисна маската до лицето си, пое дълбоко кислород и я подаде на Смитбек. Главата й бързо се проясни. Пендъргаст подреждаше блокчета експлозив в основата на зейнал люк. Всяко от тях вдигаше малък облак прах и лицето му за миг се скриваше зад него. Дагоста стоеше зад нея с пистолет в ръка, а Мефисто се беше изправил малко встрани, с пламтящи очи, неподвижен и безмълвен.
Агентът мушна детонаторите в купчината С–4, после погледна ръчния си „Патек Филип“ и нагласи часовниковия механизъм. Взе сака и им направи знак да тръгват към следващата позиция. Лицето му беше покрито с плътен слой синкава прах — от очилата за нощно виждане чак до брадичката. Доскоро безукорният му черен костюм беше разкъсан и окалян. При други обстоятелства би изглеждал смешен и жалък, но в момента Марго съвсем не беше в настроение да се смее.
С известно закъснение си даде сметка, че е покрила с длан носа и устата си, потърсила инстинктивно спасение от отвратителния въздух. Свали ръката си и посегна към кислородната маска.
— Хей, не прекаляваш ли? — шеговито подхвърли Смитбек, но очите му останаха мрачни и почти враждебни.
Продължиха по тесния коридор, и тя отново подкрепи олюляващия се репортер. От тавана, приблизително на три метра един от друг, стърчаха дебели железни пръти. След две-три минути Пендъргаст спря да погледне в картата, после извади експлозивите от сака на Марго и ги подреди в някаква ниша непосредствено под тавана.
— Дотук добре — доволно промърмори той. — Още едно последно зареждане и тръгваме нагоре. Но ще трябва да се движим по-бързичко, защото времето ни е малко.
Обърна се към тунела, направи няколко крачки и изведнъж се закова на място.
— Какво става? — прошепна Марго.
Агентът вдигна ръка и напрегнато се ослуша.
— Чухте ли това? — попита като едва-едва размърда устните си.
Марго се напрегна, но не долови абсолютно нищо. Вонящата и задушна атмосфера ги обгръщаше като дебел пласт памук, в който потъваха всички шумове. Ето, сега вече наистина чу някакъв звук… Глух тътен, после втори, трети… Сякаш дълбоко под краката им се беше разразила странна гръмотевична буря.
— Какво е това? — изненада се тя.
— Не съм сигурен — промърмори Пендъргаст.
— Да не би тюлените вече да взривяват?
— Не е достатъчно силно за пластичен експлозив — поклати глава агентът. — А и още е рано… — Послуша още известно време и им махна да продължат. Марго го следваше отблизо по безбройните извивки, стиснала ръката на Смитбек. Кой ли е дупчил скалата на трийсет етажа под Манхатън, неволно се запита. Опита да си представи, че крачи по тротоара на Парк авеню, но не можеше да прогони усещането, че той е само тънка лента асфалт над огромен лабиринт от шахти, тунели и подземни галерии, в който мърдат мравуняци от…