Опцията на Тюринг
- Автор: Гаррисон Гарри Максвелл, Мински Марвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Опцията на Тюринг». Краткое содержание книги:
— Не съм престъпник.
— Нима вече не сте? Нима току-що не признахте фалшификацията?
— Не съм. Паспортът е само едно средство за идентифициране. Аз просто осъвремених паспорта си — нещо, което и паспортната служба би направила, ако имах време да подам молба за нов.
— Доста йезуитски довод за един престъпник.
Брайън се ядоса, макар и да съзнаваше, че офицерът го дразни нарочно. Спаси го кихането; докато извади кърпичката, за да си избърше носа, той успя да овладее гнева си. Атаката бе най-добрата защита, поне се надяваше да е така.
— Нима ми предявявате някакво криминално обвинение, лейтенант Фенъли?
— Аз ще съставя своето донесение. Но първо искам да узная някои подробности. — Той отвори голям тефтер и извади писалка. — Място и дата на раждане?
— Това ли било? Живеех в Щатите, но съм роден в Тара, графство Уиклоу. Майка ми е починала, докато съм бил малък. Не е била омъжена. Бях осиновен от баща си, Патрик Делейни, който ме взе да живея при него в Щатите, където работеше тогава. Всичко е в регистрите. Можете да научите от тях имена, дати, места. Всичко ще съвпадне.
Лейтенантът искаше само фактите — при това всичките — и бавно и внимателно ги записа в тефтера си. Брайън не скри нищо, просто спря до момента, в който постъпи на работа в „Мегалоуб“: преди обира и убийствата.
— Бихте ли отворили сега багажа си?
Брайън очакваше и този момент, предварително бе обмислил действията си. Знаеше, че Свен бе чул всичко и се надяваше, че МИ е разбрал добре случилото се.
— В малката чанта тук има лични вещи. В големия сандък има мостра.
— Мостра на какво?
— На робот. Това е машина, която съм изобретил и възнамерявам да покажа на някои частни инвеститори.
— Имената им?
— Не мога да ги разкрия. Търговска тайна.
Фенъли си записа още нещо, докато Брайън отключи сандъка и вдигна капака.
— Това е базисен модел на индустриален робот. Може да отговаря на прости въпроси и да приема устни съобщения. Управлява се по такъв начин.
Дори и полицаят на вратата се заинтригува и извърна глава да погледне. Детективът се вгледа в несвързаните една с друга части с объркано изражение на лицето.
— Да го включа ли? — попита Брайън. — Може да говори, но не много добре. — На Свен това щеше много да му допадне. Той посегна и натисна една от ключалките. — Чуваш ли ме?
— Да… мога… да… те… чуя.
Страхотно актьорско изпълнение: тонът му бе дращещ и монотонен като на някоя евтина играчка. Но поне привлече вниманието на хората на закона.
— Какво си ти?
— Аз съм… промишлен робот… Следвам… указанията.
— Ако това е достатъчно, лейтенант, ще го изключа.
— Само един момент, моля. Какво е това? — Той посочи към кухата пластмасова глава.
— За да направя демонстрациите по-интересни, понякога я слагам на робота. Привлича вниманието. Ако нямате нищо против, ще го изключа, ще му се изтощи батерията, нали разбирате? — Той натисна ключалката и затвори капака.
— Колко струва тази машина? — попита Фенъли.
Колко струва ли? Само разработката на молекулярната памет струваше милиони.
— Бих рекъл… около две хиляди долара — рече най-невинно Брайън.
— Имате ли разрешително за внос?
— Аз не го внасям. Той е мостра и не се продава.
— Ще трябва да поговорите с митничаря по въпроса. — Той затвори тефтера си и се изправи. — Ще съставя донесението си по случая. Ако нямате нищо против, ще останете в района на летището.
— Арестуван ли съм?
— В настоящия момент — не.
— Искам адвокат.
— Решението е единствено ваше.
Шели седеше пред чаша изстинал чай и, когато той се появи, скочи на крака.
— Какво стана? Толкова се безпокоях…
— Няма нужда. Всичко ще се уреди. Пийни още една чаша чай, докато се обадя по телефона.
В указателя имаше половин страница адвокати, работещи в Лимърик. Касиерът му продаде фонокарта — може би това бе последната страна в света, в която още ги използваха. При третото си обаждане Брайън се свърза с някой си Фъргъс Дъфи, който много щял да се радва да отпътува веднага за летището и да се заеме със случая. Ала това си бе „веднага“ по ирландски: затова превали пладне, изпиха се още доста чаши чай, изядени бяха няколко много сухи сандвичи със сирене, преди новназначеният му адвокат да успее да постигне някакви промени в статуса му. Фъргъс Дъфи бе весел младеж, от чийто уши и нос стърчаха кичури червени косми, които той от време на време подръпваше от вълнение.
— Радвам се да се запозная с вас — рече той, докато сядаше; извади от куфарчето си папка. — Трябва да ви кажа, че това е необичаен и интересен случай и никой не е в състояние да докаже, че е извършено престъпление; вие просто сте променил изтеклия си паспорт, което не може да бъде смятано за престъпление. В крайна сметка властите решиха да предадат случая на по-висока инстанция. Свободен сте, но трябва да оставите адрес, на който да ви потърсят. Ако изобщо се наложи.