Сага за Форсайтови

Втората причина беше от много по-широк и висш разред. Освен къщата в Кемдън Хил96 Сюзан имаше (от покойния Хейман) и имение в Хемшир, дето младите Хейман се усъвършенствували — както се разправяше — в стрелба и езда, а това беше чудесно за тях ги издигаше в очите на всички; фактът, че притежаваше истинско имение, оправдаваше донейде разпиляването на праха й — макар че не можеха да разберат откъде й бе хрумнала тази мисъл за изгаряне! Разпратили бяха, естествено, обичайните покани, Соумс и Никълъс младши бяха присъствали, завещанието й беше задоволително — доколкото тя изобщо можеше да завещае нещо, защото имаше само пожизнено ползуване на имота; всичко оставаше поравно и без пречки за децата.

Третата причина, поради която погребението на Сюзан не предизивка голямо вълнение, беше най-всеобхватна. Тя бе резюмирана твърде смело от бледата и слаба Юфимия: „Аз пък мисля, че хората имат право да се разпореждат с тялото си, и след като умрат.“ Поразително беше, че подобна забележка идва от дъщерята на Никълъс, либерал от старата школа и голям тиран — това показваше изведнъж колко вода е изтекла от смъртта на леля Ан през 1886 година, тъкмо когато собственическите права на Соумс върху жена му започваха да изглеждат оспорими, което бе довело до такова нещастие. Изказването на Юфимия беше, разбира се, детинско, защото й липсваше опит; макар и минала трийсетте, тя все още се наричаше Форсайт. Но забележката й показваше въпреки всичко едно разширяване на понятието свобода, една децентрализация и отклонение на центъра на притежанието от чуждата към собствената личност. Когато чу от леля Естер забележката на дъщеря си, Никълъс изръмжа: „Тия жени и дъщери! Свободата вече няма край! Знаех си аз, че делото «Джексън» не води към добро… щом разтегли толкова тълкуването на Habeas corpus97!“ Той не бе простил и досега, разбира се, Закона за имуществата на омъжените жени98, който щеше да му попречи ужасно, ако за щастие не бе се оженил по-рано. Всъщност не можеше да се отрече, че младите Форсайтови негодуваха срещу възможността да бъдат смятани за чужда собственост; и така, колониалният стремеж за самоопределение — по някакъв парадокс предтеча на империализма — непрестанно се засилваше. Всички бяха вече семейни, с изключение на Джордж — все още неизменно свързан с конните надбягвания и клуба „Айсиум“; на Франси, която продължаваше музикалната си кариера в едно студио на Кингз Роуд в Челси99 и все така водеше „поклонници“ по балове; на Юфимия, която живееше у дома си и се оплакваше от Никълъс; и на двамата Дромио100 — Джайлс и Джес Хейман. Третото поколение не беше особено многобройно — Джолиън младши имаше три деца, Уинифред Дарти — четири, Никълъс младши — вече шест, Роджър младши — едно, Мериан Туитиман — едно; Сейнт Джон Хейман — две. Останалите десет от шестнайсетте — Соумс, Рейчъл и Сисисли от рода на Джеймс; Юстас и Томас — на Роджър; Ърнист, Арчибалд и Флорънс — на Никълъс; Огъстъс и Анабел Спендър — на Хейман — бяха и досега без наследници.