Сърца в Атлантида
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #41
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Сърца в Атлантида». Краткое содержание книги:
Играта спря. Всички се размърдаха на столовете и отправиха поглед към смрачаващия се, пропит с влага свят зад прозорците. Четирите момчета в ъгъла станаха да видят какво става. Старите улични лампи от ковано желязо по Бенет хвърляха слаби електрически отблясъци в гъстата тежка мъгла и ми напомняха за Лондон, Тайн Стрийт и Джак Изкормвана. Величествено възправен на хълма „Холиок“ поразително приличаше на презокеански кораб Дъждът се стичаше по големите прозорци на столовата и разкривяваше очертанията на сградата.
— Смотаният Хръц-Хрьц да излезе в тая гадост навънка… направо не мога да повярвам — издума Рони.
Стоук бързо се спусна от северния вход на „Чембърлейн“ към кръстопътя в долчинката, където се събираха всички асфалтови алеи. Беше със старото си палто, но със сигурност не излизаше от блока — изглеждаше мокър до кости. През окъпаното в дъждовна вода стъкло ясно виждахме знака на мира на гърба му, с ярки черни очертания като надписа на отсрещната страна, понастоящем частично закрит с жълто платнище (ако вече не е паднало). Буйната му коса бе мокра и послушно прилягаше на раменете му.
Без въобще да погледне към надписа ПРЕЗИДЕНТ УБИЕЦ, куцукайки, Стоук забърза към алеята с червените плочки. За пръв път го виждах да се движи толкова бързо, без да обръща внимание на проливния дъжд, сгъстяващата се мъгла и наклона. Да не иска да падне? Да не би да предизвиква мътния поток да го повлече? Не знам. Сигурно така бе погълнат от мислите си, че изобщо не забелязваше с каква бързина се движи и не обръщаше никакво внимание на лошото време. Във всеки случай с това темпо нямаше да стигне далеч.
Рони се разхили и смехът моментално зарази и другите — като малка искра, която мигновено подпалва шепа прахан. Не исках да се смея, но не можех да се удържа. Видях, че и Скип изпитва същото. Отчасти защото кискането е заразно, но и защото гледката наистина беше смешна. Зная колко грозно звучи, но вече стигнах твърде далеч и не мога да скрия истината за онзи ден… и за сега, почти половин живот по-късно. Защото още ми става смешно, като си спомня как изглеждаше: трескава механична играчка, която препуска из проливния дъжд и хвърля вода с патериците си на всички страни. Знаеше се какво последва, просто беше неизбежно — въпросът беше докъде ще докрета, преди да се изтърси.
Лени се заливаше от смях, притискаше длани към лицето си, гледаше през разперените си пръсти, а очите му се бяха насълзили. Хю Бренан се държеше за едва забележимото коремче и ревеше като магаре. Марк Ст. Пиер виеше от смях и само повтаряше, че ще се напикае, че е изпил толкова много кола, че ще си изцапа шибаните джинси Аз така квичах, че не можех да си държа картите — нервните окончания в дясната ми ръка изключиха, пръстите ми се отпуснаха и последните няколко карти паднаха в скута ми. Главата ми ечеше като камбана.
Стоук стигна до подножието на хълма, където започваше широката алея. Там спря и по неизвестни причини описа налудничав кръг около себе си, подпирайки се само на една патерица. Другата насочи като картечница, сякаш мислено обсипваше с огън целия университет: Смърт на Конг! Смърт на отговорниците! Разстрел за старите студенти!
— Ииии… олимпийското жури му присъжда… само десетки! — изрева Тони де Лука, досущ като истински спортен коментатор. Това беше капакът: настана пълен хаос. На всички страни хвърчаха карти. Преобръщаха се пепелници и един стъклен (повечето бяха малки алуминиеви чинийки като по заведенията за обществено хранене) се счупи. Някой се изтърси от стола и се затъркаля на пода, като мучеше и риташе на всички страни. Братче, как се смяхме само, щяхме да се пръснем!
— Ей това е, край! — продължаваше да вие Марк. — Подмокрих гащите! Не можах да се устискам.
Отзад Ник Праути запълзя към прозореца на колене с жалостиво протегнати ръце в безмълвна молба: „Моля ви, спрете целия този ужас, спрете го преди да ми се е пръснала някоя вена и да пукна на място.“
Скип стана, прекатурвайки стола. И аз се изправих.
Примирайки от смях, запротягахме ръце един към друг прегърнахме се като пияници и се повлякохме към прозореца. Колкото и да е удивително, Стоук Джоунс още се държеше на крака, без изобщо да съзнава, че е център на внимание и обект на присмех за десетина и повече смахнати картоиграчи.
— Давай, Хръц-Хръц! — заскандира Рони.
— Давай Хръц-Хръц! — включи се и Ник. Най-сетне се беше довлякъл до прозореца и опрял чело на стъклото, продължаваше да се киска.
— Давай, Хръц-Хръц!
— Хайде, наште!
— Давай, Хръц-Хръц! Дай малко газ!
— Раздвижи ги тия патерици, бе момче!