За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Отварям очи, моите.
… ме гледат, в очите.
И са едва началото на човека, притихнал пред мен.
Той беше.
И тя тръгна, цялата.
Когато замирам, крилете ù се разхлабват, разплитат, разперват едва доловимо.
Отпуснатите ù пръсти се вдигат към моите, към лицето ми. Увисват, на пръст разстояние, на пръст топлина помежду ни, топлина помежду ни, топлина, помежду ни…
И ставам прозрачен – направен съм от вода, която ще рукне, сега – ще изтече, излинее –
– ако не бяха тия мънички пръсти, които да уловят всичката, да не ми позволят да стана на локва и да попия в земята, ненапоимата наша Земя, за която човекът не струва дори колкото капчица пролетен дъжд –
~бъди~~~бъдидъжд ~~~бъдимоя~вода~
Отворете очи.
Спрете да се срамувате, да ревнувате, да лъстите. Отворете очи.
Вижте ни. Отворете очи.
Вижте ни, в мига, в който ръцете ни се протягат една към друга, но не могат, не искат, няма нужда да се допрат.
Отворете очи.
Вижте ни, в мига, в който ръцете ни се протягат една към друга.
Отворете очи.
Вижте, в мига, в който ръцете ни се протягат. Отворете очи.
Вижте, в мига преди всички останали мигове, преди страстта, нежността, силата.
Отворете очи.
Вижте, в мига, преди велите, допреди тоя миг, нейни криле да се развият, развеят, да ме повият.
Вижте ни в мига, в който сме.
Отворете очи.
Вижте света си.
Отворете очи.
Погледнете се. Вижте се.
Отворете очи.
После се отворете.
Докрай.
Редактираха: Диана Павлова, Искра Христова, Светла Йосифова
Публикации:
1. Електронно списание Старлайтър – бр. 14, 15 и 16, 2007-8 г.
2. Антология „Тринайсетте цвята на дъгата“ – „Човешката библиотека“ и „Тера Фантазия“, 2013 г.
Бунището
Григор Гачев
Гаденето е по-отвратно от всеки път досега. И повърнатото е повече, едновременно жълто и черно в изкривения свят на пристъпа.
Стеф вдига глава. Стените наоколо сега са от нещо кафяво и зърнесто, кал на буци. И светлината, която прониква през отвора отпред, е в цвят, за който няма думи. Или поне Стеф не ги знае.
Той отчаяно тръска глава. Пристъпът трябва да е накрая вече, държи го още от сутринта. Вкопчва се в петното светлина и то малко по малко си връща цвета, опушеното белезникаво на небето. Стените също са си от парчета ламарина, шперплат и велпапе.
Чуват се стъпки и отворът за миг притъмнява. Хари. Носи оцапан контейнер за синтетична храна, сигурно изровен някъде на другия край на бунището, където конвейерите продължават да насипват.
– Ставай, момче – ухилва се Хари окуражаващо. Зъбите му блестят със сивотата на неръждаема стомана. Сигурно е виждал и по-добри времена, щом е бил на зъбар, ако и евтинджия. – Искаш ли да се оправиш, трябва да хапваш.
Стеф се обляга на стената отляво – тя е гърбът на стар шкаф, ще го издържи. Поема контейнера и бръква вътре. Привично обира с пръсти мухлясалия горен слой и ги избърсва в парче хартия.
– А ти?
– Не съм гладен.
Кво ли си е намерил, чуди се Стеф, докато гълта насила кашата, гадна като всичко след пристъп. Сто на сто по-гот лапачка, иначе тая немаше сега да е тук.
– Дълго ли те държа този път пристъпът?
– Таман допреди да дойдеш.
Хари не казва нищо повече. Странен тип, мисли си Стеф.
– Хари… Що го прайш тва?
– Казвал съм ти. Болен по-лесно ще се издъниш, а може да хванат и мен.
– Що тогава ме довлече при тебе? Що не ме пречука и зарови? Що ми мъкнеш кльопачка? Пукна ли, нема да те изпея.
Хари мълчи.
– Нема ли да кажеш що те гонят? Некой си клъцнал? Или некои? Ченге на стойка? Думай, де! Който те търси, знае кво е.
Хари продължава да мълчи. Надали и този път ще отговори.
– Добре де. Ти си знаеш.
– А тебе защо, Стеф? Дреболии някакви?
– Щото избегах от ТВУ-то. И зарад един магазин. Доде беха още старите улични автомати, беше лесно. Парцал изотстрани връз камерата, да не те видят куките, и лостът. Ама кат ги смениха, стана кофти. Одръстих едно магазинче, и късно видех, че имат камера.