Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
Сега, защо Марий ще прави препратка към подобен мит? И как да не мисля за това, че всички вампири спят в ковчези — сандъци, сковани според ръста им? Дори и нещастната паплач от Гробището на невинните спеше в свои ковчези. Магнус бе казал: „В този сандък или подобен на него трябва винаги да лягаш.“ Що се отнася до липсващата част от тялото, онази, която Изида никога не намерила, е, в нас има една част, чиито способности Мрачният дар не увеличава, нали? Ние можем да говорим, да виждаме, да вкусваме, да дишаме и да се движим като хората, но не можем да се плодим. И Озирис не е могъл и затова е станал Господар на мъртвите.
Дали той е бил бог вампир?
Но ето какво ме озадачаваше и измъчваше: този бог, Озирис, египтяните почитаха като бог на виното, същият онзи, когото гърците по-късно са нарекли Дионис.
А Дионис е бил „мрачният бог“ на театъра, богът дявол, когото Ники ми описваше у дома, когато бяхме момчета. И сега в Париж имахме театър, пълен с вампири. О, всичко това бе твърде разкошно.
Нямах търпение да разкажа всичко това на Габриел.
Но тя го отхвърли с безразличие и каза, че имало стотици подобни стари истории.
— Озирис е бил и бог на зърното — каза тя. — За египтяните той е бил добър бог. Какво общо би могло да има това с нас? — тя огледа книгите, които четях. — Имаш още много да учиш, сине. Много древни богове са били разчленени и ожалени от своите богини. Прочети за Актеон и Адонис. Древните са обичали тези истории.
Размишлявах за съня на Арман за светилището на Онези, които трябва да бъдат пазени сред планините. Дали това бе магия още от времената на древен Египет? Как Децата на мрака са забравили тези неща? Може би за венецианския майстор всичко това, споменаването на Тифон братоубиеца, е било само поезия и нищо повече.
Излизах нощем с моето длето. Изписвах въпросите си към Марий върху камъни, по-стари и от двама ни. Марий за мен бе станал толкова действителен, че разговаряхме помежду си така, както разговаряхме някога двамата с Ники. Той бе довереникът, с когото споделях вълненията си, въодушевлението си, върховната си почуда от всички чудеса и загадки на света.
Но докато все повече се задълбочавах в учение и образованието ми се разширяваше, започвах да осъзнавам първия страховит намек за това какво би могла да представлява вечността. Аз бях сам сред човеците и моите писания до Марий не можеха да ми попречат да осъзная собствената си чудовищност, както в онези първи парижки нощи, тъй отдавна. В края на краищата в действителност Марий не беше с мен.
И Габриел също.
Почти от самото начало предсказанията на Арман се бяха оказали истина.
2
Още преди да напуснем Франция, Габриел прекъсваше пътешествието ни, като зачезваше за по няколко нощи подред. Във Виена често прекарваше разделена от мен и по две седмици, а когато се установих във венецианския дворец, тя вече ме напускаше за цели месеци. При първото ми посещение в Рим изчезна за половин година. А после ме заряза и в Неапол. Завърнах се във Венеция без нея — сърдит я оставих сама да намери обратния път към Венеция. Успя.
Разбира се, влечеше я извън градовете — към горите или планините, към острови, необитавани от човешки същества. И се връщаше толкова опърпана — с изтъркани обувки, със съдрани дрехи, с безнадеждно оплетена коса, беше точно толкова страшна на вид, колкото и парцаливите вампири от старото парижко сборище. После бродеше из стаите ми с мръсните си неугледни дрехи и се взираше в пукнатините в мазилката или в лъчите, пречупени от кривините на ръчно изработените издухани стъкла на прозорците.
Защо безсмъртните да се задълбочават във вестници, питаше ме тя, или да живеят в дворци? Или да носят злато в джобовете си? Или да пишат писма на изоставеното си смъртно семейство?
С призрачен, скорострелен полуглас тя разказваше за скалите, които е катерила, снежните преспи, в които се е търкаляла, пещерите, пълни с тайнствени знаци и древни вкаменелости, които е открила.
После мълчаливо си отиваше така, както бе дошла, а аз оставах и я търсех с очи, и я чаках, и й се сърдех жестоко, и роптаех срещу нея, когато най-сетне се завърнеше.