Насочен взрив
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #4
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-025-8
- Переводчик: Арманд Басмаджян
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Насочен взрив». Краткое содержание книги:
— Струва ми се, че е остатъчна агресивност — неопределено отговори главният лекар.
— А, остатъчна? Но, гълъбче, не бива така да се гневите. Всичко с времето си. По-добре ми кажете вие патриот ли сте?
— Що за въпрос! Аз… Аз, изглежда, още от детството си обичам да унищожавам всички тези… бандити на отечеството!
— Забележително! Знаете ли, на нашата страна са й нужни герои! Такива като вас. Нашата нещастна родина се нуждае много от своите верни синове, които няма да пожалят живота си, за да… За да спасят род ината от тези наемници на империализма, ционизма, хомосексуализма, горбачовизма и елцинизма! Седнете, Сергей. — Той ме хвана за ръката, а мен ми се доповръща, дотолкова ми беше противен допирът с този човек. Но не се издадох и седнах на леглото.
— А как се отнасяте към Елцин?
— Към Елцин ли — повторих, за да спечеля няколко секунди. Изведнъж се обърках, не знаех как да отговоря. Как трябваше да се отнасям към президента?
— А знаете ли, че сега имаме президент на Русия? Казва се Елцин. Чували ли сте за него?
— Май че съм чувал нещичко. А как трябва да се отнасям към него? Само ми кажете как!
— Отлично — разсмя се весело Ваганов. Съдейки по външния му вид, можех да заключа, че е доволен. — Страната очаква своите герои! — тупна ме по рамото с меката си ръка.
Струваше ми огромни усилия да не го фрасна по муцуната. За секунда през главата ми мина мисълта да го цапардосам с нещо тежко или да измъкна пистолета му… Но той сигурно не носеше пистолет. Смущаваше ме и полуотворената врата на килията, зад която се чуваха приглушените гласове на надзирателите. Единият от тях явно беше на Сипаничавия.
— Ама не ме ли лъжете, че ще получа апартамент и ще ме освободят от тук? Никак не ми харесва това кисело зеле — изхленчих аз.
— А-а, киселото зеле наистина е отвратително! Често ли ви хранят с него? — намръщи се Ваганов.
— Не много — отговори вместо мен Кузмин. — Освен Сергей Сергеевич никой не се е оплакал от храната.
— Бъдете по-внимателни към нуждите на пациентите — лицемерно го заплаши Ваганов и пак се обърна към мен: — Давам ви честната си дума на генерал — ако изпълните поръчението ми, ще пеете и ще живеете. В Москва или където поискате!
— Казвайте какво трябва да направя! Аз съм готов за родината… Дори и… да си изцапам ръцете!
— Да си изцапате ръцете? Не ви разбрах. Какво е това? — престорено наостри уши Ваганов.
Разбрах, че съм се поувлякъл.
— Ами при нас санитарите така казват, когато един болен започне да бие друг или да го души до смърт — безгрижно обясних.
— Това ли било? Сега разбирам — успокои се генералът. — Прав сте, Сергей, може и да се стигне дотам — да се изцапат ръцете, както казвате. Но родината ни е по-скъпа! Не мислите ли?
— Мисля — замислено отвърнах аз. — Май си струва да се поизцапат ръцете с двама-трима гадове, за да могат другите да живеят по-весело и по-свободно…
— Точно така. Правилно мислите! Всички ние сме готови и главите си да дадем, готови сме всичко да пожертваме за свободата на страната! Включително и аз, не го приемайте за самохвалство.
— Тогава какво трябва да направя? Само кажете и ме пуснете оттук! Ще го свърша!
— Ще ви кажем. Но искам да ви запозная утре с някои мои приятели, които ще дойдат на малко съвещание. Вие ще се запознаете с тях и ще обсъдим какво и как да го направите. И ако се харесате на приятелите ми, считайте, че сте вече свободен и няма да ядете това вкиснало зеле.
— Съгласен! — протегнах ръка на генерала.
Ваганов без особено желание пое разперените пръсти на ръката ми и леко ги разтресе.
— А вие казвахте, че не ви харесвам. Виждате ли, че излязох прав и ние се сприятелихме…
— Кога съм го казвал? Нищо не съм казвал! Всичко това са клевети! — възмутено завиках аз. — Аз съм здрав, пуснете ме! Аз през целия си живот нищо лошо не съм направил на генералите!
— Вярвам, вярвам, успокойте се. Разбира се, че е клевета — ласкаво ми се усмихна Ваганов, опитвайки се да измъкне ръката си от дланта ми. Но аз стисках пръстите му колкото можех по-силно. Той се намръщи и рязко се надигна от леглото.
— Пуснете ме. Добре, до утре! Не трябва прекалено да се възбуждате. Утре е решаващ ден за вас!
Пуснах ръката му и имитирах виновна физиономия.
— Извинете, другарю генерал! Но аз много… се надявам на вас!