Сто години самота
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румен Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сто години самота». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
— Няма какво да правя на улицата — отвърна му Аурелиано.
Тъй си и остана затворен, унесен в пергаментите, които малко по малко разгадаваше и чийто смисъл обаче не успяваше да изтълкува. Хосе-Аркадио му носеше в стаята резени шунка, захаросани цветя, оставящи пролетен дъх в устата, а на два пъти по чаша хубаво вино. Не събудиха любопитството му пергаментите, които считаше по-скоро че са някакво развлечение, достъпно само за посветените, но вниманието му бе привлечено от рядката мъдрост и необяснимото познаване на света, които притежаваше онзи отчаян роднина. Тогава узна, че е способен да разбира писмен английски и че между пергамент и пергамент е изчел от кора до кора, като някакъв роман, шестте тома на енциклопедията. Отначало е това си обясни обстоятелството, че Аурелиано може да говори за Рим, сякаш с години е живял там, но съвсем скоро разбра, че има познания, които не бяха енциклопедически, като цените на предметите. „Всичко се знае“ — бе единственият отговор, който получи от Аурелиано, когато го запита как е получил ония сведения. Аурелиано, от своя страна, се изненада, че Хосе-Аркадио, погледнат отблизо, е толкова различен от образа, който си бе създал за него, виждайки го да се лута из къщата. Беше способен да се смее, да си позволи от време на време някоя носталгия по миналото на къщата и да се загрижи за окаяната обстановка, в която се намира стаята на Мелкиадес. Онова сближение между двама самотника от една и съща кръв беше много далеч от приятелството, но позволи и на двамата да понасят по-добре бездънната самота, която едновременно ги разделяше и свързваше. Хосе-Аркадио тогава можа да прибегне до Аурелиано, за да оправи някои къщни работи, които силно го дразнеха. Аурелиано, на свой ред, можеше да сяда да чете в пруста, да получава писмата на Амаранта-Урсула, които продължаваха да идват с вечната си точност, и да ползва банята, откъдето го бе прокудил Хосе-Аркадио още с пристигането си.
В едно горещо предутро и двамата се разбудиха, обезпокоени от настойчиви хлопания по външната врата. Беше тъмен старец, с големи зелени очи, които придаваха на лицето му някакво призрачно лъчене, и с пепелен кръст върху челото. Опарцаливените дрехи, скъсаните обувки, вехтата раница, която носеше на рамо като единствен товар, му придаваха вид на просяк, но държането му издаваше достойнство, в пълно противоречие с неговия облик. Стигаше човек да го види веднъж, дори в полузрака на гостната, за да разбере, че тайната сила, която му позволява да живее, не беше инстинктът за самосъхранение, а навикът за страх. Беше Аурелиано Амадор, единственият оцелял от седемнайсетте сина на полковник Аурелиано Буендия, който търсеше отдих в дългото си и смутно житие на беглец. Удостовери самоличността си, помоли да му дадат подслон в онази къща, която в своите нощи на обезправен бе възкресявал като единственото безопасно прибежище, останало му в живота. Но Хосе-Аркадио и Аурелиано не го помнеха. Помислиха, че е някой скитник, и го изхвърлиха на улицата с блъскане. И двамата тогава видяха от вратата края на една драма, която бе започнала преди Хосе-Аркадио да се помни. Двама полицейски агенти, преследвали Аурелиано Амадор години наред, душили следите му като песове през половината свят, изникнаха между бадемовите дървета на отсрещния плочник и с маузери дадоха два изстрела, които продупчиха точно пепелния кръст.