Лорд Златен
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лорд Златен». Краткое содержание книги:
— Много си мълчалив — тихо рече Сенч.
— Мисля — отвърнах.
Той се намръщи.
— Фиц. Това е заповед на кралицата. Не молба, за която може да се помисли. А нареждане, което трябва да се изпълни.
Не молба, за която може да се помисли. През младините ми имаше твърде много неща, за които не се бях замислял. Просто изпълнявах дълга си. Но тогава бях момче. А сега бях мъж. И се разкъсвах, но не между дълга и неспазването му, а между правилното и неправилното. Отстъпих крачка назад от въпроса. Правилно ли бе да се учи още едно поколение на Умението и запазването на магията в нашия свят? Правилно ли бе това знание да се изостави и да стане недосегаемо за хората? Щом винаги щеше да има някой, на когото да му бъде отказан достъпът до него, нямаше ли да е по-справедливо да бъде отказано на всички? Беше ли пазеното притежаване на магията същото като трупането на богатства, или бе просто талант, който никой друг няма или не е имал, като точната стрелба с лък или безупречното изпълняване на песен?
Чувствах се притиснат от бушуващите в главата ми въпроси. А сърцето ми се вълнуваше от друг въпрос. Нямаше ли начин да предпазя Копривка от това? Защото нямаше да го понеса. Нямаше да понеса да видя как всичките ми жертви се обезсмислят, когато тайните около раждането й и моето оцеляване изведнъж се разкрият за онези, които са най-уязвими за тях. Можех да откажа да преподавам Умението, но това нямаше да запази нейния мир. Можех да я отвлека от дома й и да избягам, но това щеше да е точно толкова унищожително, колкото и онова, от което се страхувах.
След като Кетъл ме научи на играта с камъни, един ден получих внезапна промяна във възприятията. Вълкът беше с мен. Бях видял малките камъчета по местата им върху пресичащите се линии не като неподвижна ситуация, а само като една точка от разширяващ се поток възможности. Не можех да спечеля играта на Сенч, като кажа не. А ако кажа да?
Винаги си избирал да си обвързан от онзи, който си. А сега избираш да се освободиш от себе си.
Затаих дъх, когато неканената мисъл се зарея в ума ми. Нощни очи? Пресегнах се след нея, но тя се носеше без източник, като вятър. Не бях сигурен дали Умението я бе донесло от някой друг човек, или си бе мое убеждение, скрито някъде в потайните кътчета на ума ли. Откъдето и да бе дошла, в нея имаше истина. Задържах я внимателно, сякаш се страхувах, че ще ме разсече. Значи бях обвързан от онзи, който съм. А аз бях Пророк. И по някакъв странен начин именно това ме освобождаваше.
— Искам едно обещание — казах бавно.
Сенч усети промяната в мен. Остави внимателно чашата си.
— Обещание?
— Нещата между крал Умен и мен винаги са вървели в двете посоки. Аз бях негов. И в замяна на това той се грижеше за мен и уреди да бъда обучаван. Грижеше се много добре — нещо, което осъзнах изцяло едва когато възмъжах. И сега ще поискам подобно обещание.
Сенч свъси вежди.
— Липсва ли ти нещо? Знам, че настоящата ти квартира не е от най-добрите, но вече ти казах, че тази стая може да бъде променена както пожелаеш, за да отговаря на нуждите ти. Сегашният ти кон изглежда добър, но ако предпочиташ още по-добър, мога да уредя…
— Копривка — казах аз.
— Искаш да се полагат грижи за Копривка? Най-лесно би станало, ако е тук, за да се обучава, да й се даде възможност да срещне младеж с добро положение и…
— Не. Не искам да се полагат грижи за нея. Искам да я оставите на мира.
Той бавно поклати глава.
— Фиц, Фиц. Знаеш, че не мога да ти обещая това. Кралицата заповяда да я доведем тук и да я обучаваме.
— Не искам обещанието от теб. Искам го от кралицата. Ако се съглася да стана неин майстор в Умението, тя трябва да се съгласи да ме остави да преподавам по мой начин, при това тайно. И трябва да обещае да остави дъщеря ми на мира. Завинаги.
Вълна емоции премина по лицето му. Очите му грейнаха с надежда, че мога да поема ролята на майстор. Но назованата цена го стресна.
— Искаш обещание от своята кралица? Не мислиш ли, че си позволяваш твърде много?