Децата на Просперо
- Автор: Хемингуэй Аманда
- Серия: Фърн Капел #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-452-6
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Децата на Просперо». Краткое содержание книги:
Самоуверена и здраво стъпила на земята, Ферн Капъл отхвърля съществуването на всичко свръхестествено и вярва само в онова, до което се докосват сетивата й. Увереността й е подложена на изпитание, когато баща й наследява тайнствена усамотена къща в Йоркшир. Докато старата къща разбулва своите потайности, подреденият и безопасен свят на Ферн започва да рухва и на негово място изплува магическа и покварена земя, изчезнала преди хиляди години…
— Аз също. — Тя се вкопчи в надеждата му с всичките си останали сили. — Той ти е приятел, нали?
— Може да се каже.
— Защо искаше да му платиш, за да те прекара през канализацията — попита тя след известно мълчание. — Не можеше ли да го направи заради приятелството ви?
— Това е друго. Въпрос на принципи. Той е единственият, който познава тунелите достатъчно добре. Да превежда хората без пари би означавало да обезцени тайната на познанието си. Никой не оценява услуга, която получава безплатно.
Ферн не повярва на това му заключение и не отвърна.
Знаеше, че самата тя е минавала по един от тези подземни тунели в деня на пристигането си и би трябвало да се притеснява, че няма спомен за това пътуване, че нищо не й подсказва да е носила фенер или факла. Но вече бе твърде късно за дребни притеснения. Сега дори кашата в главата й се струваше обикновена. Някъде по-напред, близо до земята й се мярна светъл процеп, не беше дневна светлина, по-скоро полумрак, сиво на фона на черното.
Излязоха при задния вход на магазин, явно изоставен, и си запроправяха път между увесени мрежи и прекатурени кошчета за ловене на омари близо до изхода. Навън бе мрачно от наближаващата нощ или надвисналата буря: фенери и факли осветяваха пристанището със сурова, накъсана светлина, по водата трептяха колебливи отражения. На пристана имаше хора, пияни моряци, търсещи корабите си, бягащи граждани, които предлагаха баснословни суми, за да бъдат превозени до сушата, рояци просяци и крадци, които разчитаха на милостта или разсеяността им, само и само за да се порадват на един последен безсмислен жест.
— Трябваше да вземем някой и друг накит — подметна Рафарл. — Така Ипо нямаше да е толкова сърдит, задето ни чака.
— Ако изобщо ни чака — поправи го Ферн. — Ето, вземи това. Вече не ми трябва. — Свали верижката от шията си. Усмивката й потрепна. — Никое съкровище в Атлантида не струва повече от това.
— Може да ти потрябва — възпротиви се Рафарл. — Пък и не притежавам Дарбата, за да го използвам.
— Това е твоята Дарба. Моят Дар за теб.
Тя почувства, че това е важно, символично и съществено, част от някакъв по-мащабен план, който не можеше да види ясно, а само чувстваше. Пустинника бе прочел съдбата й по звездите, но сега звездите не се виждаха и тя трябваше да чете на тъмно, опипом.
— Може да ти помогне… или да те закриля.
— Ами ти? Нямаш ли нужда от помощ и закрила? — В гласа му се долавяше сарказъм — подигравателни нотки, родени от объркването и емоционалното затруднение, в което бе изпаднал.
— Нося воала на майка ти — спомни си тя и докато говореше, го свали и го овърза около себе си по примера на Ууинарда. Не спомена нито нимфелината, нито начина, по който тя загина — беше твърде скоро, твърде болезнено, твърде безсмислено.
Забързаха по кея, почти се затичаха, минаха покрай навити на топове въжета, покрай разгърнати платна… крясъците и молбите, заповедите и паниката… оглеждаха се за корабче, което може би отдавна бе отплувало.
В коридора на Розовия палат тялото на Иксаво лежеше неподвижно на пода, струйка кръв се виеше от врата му и пълзеше бавно по чистия мрамор. Изведнъж счупената глава се вдигна, погледът се избистри. Непохватно, сякаш марионетка, управлявана от неопитен кукловод, той се изправи на крака.
„Норна“ беше там. Основното платно беше разгърнато, плющеше и се издуваше на хаотичните пориви на вятъра, който връхлиташе пристанището. Мощни тласъци разлюляваха съдовете, които все още не бяха вдигнали котва, и разгаряха или потушаваха всяка непокрита лампа. Всичко вибрираше в тревожен напев, всепроникващо жужене, което преливаше в потискащ многогласен вой. Вълните се разбиваха във вълнолома и се пръскаха в дъжд от пяна.
Ипфор ги очакваше на кърмата: в усмивката му проблясваха жълтеникави зъби, по-искрящи от очите му. Зад него Ферн забеляза раменете на Гогот и още десетина непознати лица — мъртвешки бледи или тютюнево тъмни, с гърбави или счупени носове, гологлави или брадясали, един ужасно стар, друг невъзможно млад, белязани от страх, наперени от дързост, свенливи, нетърпеливи… но всички ококорени, всички втренчени в нея.
— Е, все пак я откри — посрещна го Ипфор. — Пътниците заплащат за място на палубата в небелязано злато или със семейни ценности, или пък с накитите на жените си. Един ми предложи изумруд, голям колкото юмрука ми. Бих го приел, ама подозирах, че е стъклен фалшификат. Трябва ли да я вземем?