Кралят на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-437-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на тръните». Краткое содержание книги:
Момчето, което иска да бъде крал, вече е седнало на трона.
Едва деветгодишен, принц Хонорий Йорг Анкрат се е заклел да отмъсти за смъртта на майка си и брат си и да накаже баща си, задето не го е сторил той. На петнайсет тази клетва вече е почти изпълнена. Сега е на осемнайсет… и трябва с меч да удържи онова, което е взел с жестокост и коварство.
Крал Йорг е човек преследван — от призрака на малко момче, от тайнствена медна кутийка, от страстта си по една жена, която язди с врага му. Тормозен от кошмари за зверствата, които е извършил сам, и за другите, които е понесъл като дете, той е изпълнен с гняв.
И сякаш този гняв не стига, сякаш жаждата за мъст не го изяжда отвътре, двайсетхилядна армия е тръгнала към портите на замъка му. Врагът е много по-силен от него. Йорг знае, че това е битка, която не може да спечели честно. Ала в тъмно подземие Йорг е открил неща древни и отдавна изгубени. Някои биха ги нарекли магия. Йорг не е сигурен. Знае само, че би могъл да използва тайните им в предстоящата битка — да ги използва по ужасен начин…
— Портата няма да удържи — повторих аз.
— Тогава ще се бием с тях в двора — каза сър Хеброн.
Предпочетох да не споменавам, че преди четири години го бях принудил да се предаде в същия този двор, при това не с четиринайсетхилядна войска зад гърба си, а само с Гог и Горгот.
Ако Кодин беше тук, непременно щеше да повдигне въпроса за капитулация. Воден не от страх, а от състрадание. Вероятно би казал, че щом загубим битката за двора и се оттеглим в кулата, трябва да поискаме преговори с принца на Стрела, така че селяните, потърсили убежище в Призрачния, да бъдат пощадени.
Но Кодин не беше тук.
Мъртвото дете ме гледаше от един ъгъл, все по-голямо и по-тъжно с всяка изминаваща година. Постоянно ми се струваше, че казва нещо, но погледнех ли право към него, виждах, че мълчи, сините му устни стиснати на черта. Как да се надяваш на победа, когато злата орис те следи от всяка сянка? Този призрак си беше само мой, не беше номер на Чела, нито пратеник на Мъртвия крал, а тъжен и мълчалив спомен от едно престъпление, което дори медната кутийка на Лунтар не можеше да скрие напълно.
Нов трясък ме върна към по-непосредствения проблем.
Рицарите и капитаните ме гледаха напрегнато, светлината от високите прозорци грееше в броните им. Тези мъже бяха създадени за война. Замислих се колцина от тях бих жертвал, за да спра принца на Стрела. Колцина бих жертвал, за да нараня Орин, да отворя по-голяма дупка в армията му.
Отговорът гласеше „всички“.
— Когато портата поддаде, ще се бием с тях в двора. На вратите на кулата, за всяка стъпало, чак до тази стая, ако се наложи. — Бузата ми пулсираше болезнено при всяка дума, там, където се бях порязал. Прокарах пръсти по линията черна съсирена кръв.
— Сър Макин, сър Кент, вие ще поемете отбраната при портата. Искам всички ви там, всички, които сте в тази зала сега.
Тръгнаха към вратата. Кент спря и попита:
— Сър Кент?
— Не се главозамайвай — рекох. — И не очаквай специална церемония.
Кент поклати бавно глава. Очите му грееха. Не предполагах, че рицарското звание ще означава толкова много за него.
— Свалете скорпионите от стените и ги сложете в двора. Отпред и в центъра. След първия залп ще ви послужат за барикади — казах аз. — А ти, Макин, вземи да си сложиш броня.
Призрачния разполагаше с пет скорпиона, гигантски арбалети на колела, които мятаха копия на четиристотин метра. Наредиш ли достатъчно хора на мушката им, ще се получи нещо като гигантски вариант на шишчетата, които помнех от трапезата на замък Утрен.
— За теб не се отнася, Миана. Ти остани — казах аз, когато тя понечи да последва рицарите. — Лорд Джост! — добавих. — Разчитам на помощта ви. Аз изпълних своята част от договорката.
Лорд Джост сложи коничния шлем на главата си и нагласи телената мрежа, която се спускаше на тила и раменете му. Погледна ме, после погледна Миана.
— Условията по договора изискват бракът ви да бъде окончателно подпечатан, крал Йорг.
Вдигнах ръце.
— За бога, човече! Нали видя, че се венчахме. Посред бял ден е и водим обречена битка.
— Въпреки това. — Този човек нямаше да преговаря, виждаше се по киселото му лице. Обърна се и тръгна след сър Макин. — Дядо ви знае, че във вас тече кръвта и на двамата ви родители, кралю. Нищо не мога да направя, докато условията не бъдат изпълнени докрай.
И така, аз останах сам на трона си в празната зала, където тишината ехтеше неприятно. Е, не бях съвсем сам. Миана ме чакаше в бяло, а двамата стражи при вратата гледаха съсредоточено в краката си.
— Мамка му. — Скочих и я хванах за ръка. Поведох я към изхода. Имах чувството, че водя дете на разходка.
Минах покрай стражите и тръгнах с бърза крачка към стълбището на източната кула. Вземах стъпалата по две и по три наведнъж, а Миана подтичваше след мен, събрала полите на роклята си.
Отворих вратите на спалнята си с ритник.
— Вън! — креснах и няколко слугини изприпкаха покрай мен, стиснали парцали и бърсалки. Подозирах, че са дошли тук да се скрият, а не да чистят.
— Лорд Джост държи да те освободя от девствеността ти — казах на Миана. — Иначе дом Утрен няма да ме подкрепи. — Думите прозвучаха грубо дори в моите уши, но бях ядосан. Освен това се чувствах неловко.
Миана прехапа устна. Изглеждаше уплашена, но решителна. Посегна към връзките на роклята си.
— Спри — казах аз. Не обичам да ме тласкат. Независимо от посоката. Миана не беше грозна, а и дванайсет години са си сериозна възраст. На дванайсет аз убивах хора. Но някои жени разцъфват рано, други — късно. Миана може да имаше ума на пиратка, но изглеждаше като дете.