Бялата кралица

— Как ще го направим? — Елизабет трепери от студ и от страх.

— Нищо няма да правим — отвръщам аз. — Просто ще кажем на Мелузина. Тя е наша прародителка, тя е наша съветница, ще почувства загубата на нашия син и наследник, както я чувстваме ние. Ще открие онези, които ни го отнеха, и в замяна ще отнеме техния син.

Разгъвам парче хартия от джоба си и го давам на Елизабет.

— Прочети го на глас — казвам ѝ. Държа двете свещи, докато тя го чете на бързо движещите се води.

— „Знай следното: че нашият син Едуард бе в Лондонския Тауър, държан там в плен най-вероломно от своя чичо Ричард, сега наричан крал. Знай това: че ние му дадохме спътник, едно клето момче, което представихме за нашия втори син Ричард, а самия Ричард изпратихме благополучно във Фландрия, където ти бдиш над него от водите на реката Шелда. Знай, че някой или е дошъл и е отвел нашия син Едуард, или го е убил в леглото му, но, Мелузина, ние не можем да го намерим и не ни дадоха тялото му. Не можем да узнаем кои са убийците му и не можем да ги изправим на съд, нито пък, ако момчето ни е още живо, можем да го намерим и да го доведем у дома при нас“ — гласът ѝ потрепва за миг, а аз трябва да забия нокти в дланите си, за да не се разплача.

— „Знай това: че няма да бъде въздадена справедливост за тази злина, която някой ни причини, затова се обръщаме към теб, наша Майко Повелителко, и пред твоите мрачни дълбини изричаме това проклятие: нека ти отнемеш първородния син на онзи, който ни лиши от нашия. Нашето момче ни бе отнето, когато още не беше мъж, още не беше крал — макар да беше роден да бъде и двете. Затова погуби сина на неговия убиец, докато е още само момче, преди да стане мъж, преди да поеме владенията си. А сетне погубѝ и неговия внук и когато го погубиш, по смъртта му ще разберем, че това е дело на нашето проклятие и е възмездие за загубата на нашия син.“

Тя свършва да чете и очите ѝ са пълни със сълзи.

— Сгъни го като книжна лодка — казвам.

Тя охотно взема листа и прави съвършена миниатюрна лодка: момичетата правят книжни лодки още откакто за пръв път бяхме затворени като в капан тук до реката.

Подавам ѝ свещта.

— Запалѝ я — прошепвам и тя поднася сгънатата книжна лодка в пламъка на свещта, така че носът да се подпали. — Пусни я в реката — казвам и тя взема пламтящата лодка, и я поставя внимателно върху водата.

Лодката се поклаща, пламъкът потрепва, когато вятърът подухва към него, но после се разгаря. Бързото течение на водата поема лодката и тя се обръща, и вихрено се отдалечава. За миг я виждаме — пламък върху отражение на пламък, проклятието и огледалният му образ, събрани върху тъмното течение, а после бързо движещата се речна вода ги завихря и отнася, ние се взираме в чернотата, а Мелузина вече е чула думите ни и е отнесла нашето проклятие в своето водно кралство.