Шадоус Фол [bg]

Адютантът на полковника бе млад и безличен — ревностно се стараеше да изглежда добре в очите на своя началник. В началото на двайсетте си години, безупречно облечен, без чувство за хумор. И двамата гледаха Мирин, сякаш току-що го бяха хванали да граби пари от кутията за бедни в местната църква.

— Разполагаме с много малко време, докторе — заяви безцеремонно полковникът. — Да пристъпваме към целта на това посещение. Информацията, която ни дадохте относно отбранителните укрепления на града, се оказа полезна, но се нуждаем от още. Изправяме се срещу нарастваща и неочаквана опозиция, а градът… не е съвсем каквото очаквахме.

— Шадоус Фол рядко отговаря на очакванията — отвърна спокойно Мирин. — Той е специално място, твърде уникално. В този град може да намерите каквото ви е нужно. Не непременно онова, което искате, а нужното. Възмездие, изкупление, отдавна изгубени приятели или втори шанс. Играчка, загубена в детството, или разплата. Може да си отмъстите на онзи, който ви е сторил зло. Можете да намерите всичко тук, абсолютно всичко. Ала трябва да сте внимателен. Възможно е да не знаете какво ви е нужно, докато не си го получите.

— Има ли някакъв шанс в този проклет град да получиш конкретен отговор? — прекъсна го грубо полковникът. — Когато задам някой обикновен въпрос, очаквам и прост отговор, не безкрайни брътвежи, пълни с отвеян мистицизъм. Очаквах повече от вас, докторе. Предполагаше се, че сте човек на науката. Разкажете ми сега за отбранителните укрепления на града. На какво още можем да очакваме да се натъкнем, като навлизаме по-навътре в него? Колко е голям този град? Кой отговаря за отбраната и контранастъплението?

— Три прости въпроса, три прости отговора. Първо: очаквайте неочакваното. Второ: градът е толкова голям, колкото е нужно. И трето: тук няма командващ, освен може би понякога Времето. За повече ще трябва да си платите. Ще обсъдим ли моите условия?

— Знаете, че мога да ви принудя да сте сговорчив — обади се адютантът.

Мирин му се усмихна.

— Съмнявам се.

В гласа на доктора и в погледа му имаше нещо, което накара войника да се въздържи от отговор. Погледна към полковника за подкрепа и увереност, но той също не намираше думи. Мирин се облегна назад в стола си до огъня и погледна спокойно воините. Мислеха си, че ако останат прави, а той — седнал, ще имат психологическо превъзходство, но не се оказа така и всички бяха наясно с това. Сценката не напомняше за военни по време на разпит, а по-скоро за две провинили се момчета, привикани при директора. Мирин игнорира адютанта и впи поглед в полковника.