Убий императора
- Автор: Пенчев Николай
- Серия: Старобългарски загадки #5
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1553-2
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Убий императора». Краткое содержание книги:
Климент понечи да отговори, но Василий го възпря с властен жест.
– И двамата печелим! Изпълнихме мисиите си, ще имаме жените, които обичаме. Казах ти, ние си приличаме. И пътищата, по които вървим също. Но ако искаш, можеш да опиташ да ме спреш – Василий плесна с ръце и конюшнята мигом се изпълни с войници. Няколко от тях държаха вързаните Корсис и Невестулката. – Но няма да успееш! И ще загубиш всичко. И договора, и Ирина, и приятелите си.
Писарят се огледа, опита се да каже нещо, опита се да извади меча от ножницата си, но думите засядаха на гърлото му, острието беше като залепнало.
– Но ще убиеш Михаил, нали? Ще убиеш императора? – успя да каже накрая той.
– Мисля, че нямам друг избор – отговори Василий, вдигна меча си, стана и с твърда стъпка тръгна към двореца.
Епилог
15 октомври
– Кълна ти се! – князът се усмихна като дете, което не разбира защо го обвиняват за направената пакост. – Нямаше как да ти кажа истината! А и честно казано, аз самият не бях съвсем наясно какво точно се случва. Смъртта на Дукум беше истински шок за мен!
Намираха се в Плиска, в покоите на Борис, в двореца. Седяха около кръгла дъбова маса, с резба на рози и папрат по краката, застлана с тежка ленена покривка със златни нишки. Прозорците бяха плътно затворени, с прибрани капаци и дръпнати пред тях плътни завеси. Плиска не беше Константинопол и есента беше влязла в пълната си сила, напомняйки за идващата зима със студен въздух, режещ вятър и леден дъжд, който скоро щеше да се обърне в сняг.
Огънят в широката камина беше запален, голям пън тихо припукваше, хвърляйки искри в черното огнище. По стените, отрупани с дебели гоблени, играеха дълги сенки, димът от поръсените с билки мангали изпълваше въздуха със сладка миризма.
Князът се беше отпуснал небрежно на стола си, все едно става дума за нещо незначително, но Климент добре го познаваше. Нехайната поза беше заблуда. Борис искаше да омаловажи нещата, за които говореха, доволен, че всичко е завършило така, както го е планирал, без да иска да се впуска в досадни подробности и най-вече да дава обяснения за действията си. До него седеше Еспор, също небрежно отпуснат, за да подчертае превъзходството си над Климент, но очите му бяха зорки и бдителни.
При думите на княза комитът се намръщи.
– Няма нужда да се оправдавате, господарю – каза той. – Каквото и да сте направил, със сигурност е било за доброто на държавата!
– Така е – съгласи се Борис и бързо намигна на писаря. – Но Климент е стар приятел, главен бурев[66] на княжеския ми съд, мой довереник и храненик. Освен това постигна огромен успех в Константинопол! Огромен! – князът замълча, за да подчертае значимостта на думите си. – Успех, който ни гарантира дълъг мир и ще ми даде време да довърша това, което съм започнал. Има право да знае в какво съм го забъркал.
– И стана византийски партиций! – присмя се Еспор. – Получи имот и пари от византийския император! Доколкото разбрах, се е забъркал с патриарха им Фотий и с още мнозина други. Сигурен ли сте, господарю, че можем да му имаме доверие?
– Да не би да завиждаш, Еспор – заяде го Климент. – Ето това, което получих в Константинопол е нещо, което ти никога няма да успееш да постигнеш! Разбирам защо си ядосан.
66
Съдия в Първото българско царство. – Б. а.