Грешката на президента
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #10
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Грешката на президента». Краткое содержание книги:
— Само че вие първо му се обадете по телефона — посъветва Турецки възрастна секретарка. — Той е интересен старец, но си има някои странности. Ако не му харесате, за нищо на света няма да разговаря с вас. При него идваха и от телевизията, искаха да им разкаже как е било някога тук на Бента и разни други такива, само че нещо не му угодиха и той категорично отказа да работи с тях. Хем му бяха обещали и пари за консултацията.
— Може ли да звънна от вас? — попита Турецки.
— Моля. Сега ще ви дам номера му. — Секретарката извади един доста пораздърпан бележник. — Така, Бобрецов… Не, тук има някаква грешка — телефонът е с петица. Това е областта, а той живее съвсем наблизо. Аха, ето: 154, това е друга работа.
За всеки случай Турецки записа и двата номера. Започна от по-близкия. На другия край на линията се обади възрастен женски глас:
— Ало!
— Добър ден — започна Турецки колкото се може по-ласкаво. — Може ли да извикате Пьотър Поликарпович?
— Ама той още не се е прибрал, преди празниците няма да се пренесе.
Като пришпори съобразителността си, Турецки разбра, че „празниците“ това е „Октомврийската“, тоест 7 ноември. А колкото до пренасянето…
— Извинете, за бога, не разбрах, къде трябва да се пренесе?
— Не къде, а откъде, той живее постоянно на вилата. Простете, с кого разговарям?
— Фамилията ми е Турецки, работя в прокуратурата като старши следовател…
— Ами тогава обадете му се на вилата.
Турецки пак набра номера — този път областния.
На другия край дълго не вдигаха слушалката, после се разнесе мъжки глас, съвсем не старчески:
— Бобрецов слуша.
— Здравейте, Пьотър Поликарпович, безпокои ви старши следователят от Московската градска прокуратура Турецки — отсече Саша. — Трябва ни вашата помощ.
— С какво мога да ви помогна? — разнесе се в отговор насмешлив глас. — Аз отдавна съм в пенсия.
— Интересуват ни отдавнашни работи — отговори Турецки, напипвайки, както му се струваше, верния тон. — Помните ли фестивала през петдесет и седма година?
— Какво значи дали помня? — попита го Бобрецов. — Ако смятате, че съм изпаднал в маразъм, тогава няма какво да се обръщате към мен.
— Не, простете, това не беше въпрос, а констатация — измъкна се Турецки. — Вие добре помните това лято, а нашите въпроси засягат точно този период.
— Лятото на петдесет и седма — замислено, даже замечтано произнесе пенсионерът, а после рязко каза: — Идвайте. Станция Жаворонки, „Кооперативна“ 6. По Белоруското шосе.
— Е, какво? — вдигна очи към Турецки секретарката.
— Каза „идвайте“.
— Значи ще говори с вас. Ама че опърничав старец! Аз също прекрасно го помня, на младини живеех там, на Бента.
Турецки едва я доизслуша и побърза към чакащия го пенсиониран оперативник.
Известно е, че Москва не е Ню Йорк, където полицията е оборудвана по последна дума на техниката. В руската столица се бяха появили милиционерски мерцедеси, но те катастрофално не стигаха и се случваше ченгетата да отиват да задържат опасен престъпник с трамвая.
Но Владимирска област дори не е Москва. Тук и мерцедесите се броят на пръсти — и всичките са в областното управление, а местните участъци се задоволяват, както и преди със старички москвичи и волги, много от които отдавна са си изпели песента.
Затова е много трудно да се спрат появилите се в областта бандити.
Засега князевската милиция извести Владимир. Докато оттам предадат съобщението на всички контролни постове на милицията и КАТ, мина известно време. Макар и не толкова много, но достатъчно, за да оставят убийците забележима следа след себе си.
Всъщност съобщаваха се два различни факта, които самите милиционери не свързваха. Главният — издирване на тъмносин москвич с номер И56-29ВЛ, в който се намираха хората, заподозрени за убийството на Афонин. Вторият, който разглеждаха като второстепенна задача — издирването на подозрително лице с документи на името на Дмитрий Николаевич Белов, за което молеше Москва. След като разбраха, че отличителният му белег е брадата, владимирските ченгета само разпериха ръце — намерили кого да търсят. Обръснал си е брадата и върви го търси. Изобщо търсеха „Хемингуей“ между другото. Но затова пък неизвестните, убили за нищо свой, князевски човек, предизвикваха праведния им гняв.