В капана на времето [bg]

— Не — отвърнах, — но предполагам, че се налага. Знаеш ли, че Джак Рандал е жив?

— Не знаех, че е умрял — каза Дугал.

Това ме сепна. Но разбира се! Ние решихме, че Рандал е мъртъв само защото сър Маркъс Макранох бе взел стъпканото тяло на ординареца за неговото при спасяването на Джейми от затвора. Естествено, че никой в Северна Шотландия не беше научил за смъртта на Рандал, защото тя не се беше състояла. Опитах да събера разпилените си мисли.

— Не е мъртъв, но е в Париж.

— В Париж? — Това привлече вниманието му. Веждите му пак се извиха и очите се отвориха широко.

— Къде е Джейми? — рязко попита той.

Радвах се, че схвана главното. Не знаеше какво се е случило между Джейми и Рандал в затвора — никой никога нямаше да узнае, — но беше достатъчно осведомен за предишните действия на Рандал, за да е наясно кой ще е първият импулс на Джейми при среща с този човек, и то далеч от родната му Англия.

— Не зная — отвърнах, загледана през прозореца. Подминавахме халите и силно замириса на риба. Извадих парфюмирана кърпичка, за да покрия носа и устата си. Силният остър аромат на гаултерия не успя да пребори смрадта от десетките сергии със змиорки, но все пак помогна малко. Проговорих през кърпата:

— Срещнахме Рандал съвсем неочаквано в дома на херцог Сандрингам днес. Джейми ме изпрати у дома с каретата и оттогава не съм го виждала.

Дугал не обръщаше внимание на миризмата и виковете на търговците. Погледна ме смръщен.

— Той сигурно иска да го убие?

Поклатих глава и му обясних за шпагата.

— Не мога да допусна този дуел. — Свалих кърпичката, за да говоря по-ясно. — Не мога!

Дугал кимна разсеяно.

— Да, ще е много опасно. Не че момчето няма да надвие лесно Рандал — все пак аз съм го учил, — но присъдата за дуел…

— Знам.

— Но защо в полицията? Нали не искаш да заключат момчето предварително? Собствения ти съпруг?

— Не Джейми — Рандал!

На лицето му се разля широка усмивка, примесена със скептицизъм.

— О, тъй ли? И как ще стане?

— С една приятелка… бяхме нападнати на улицата преди няколко нощи — казах аз и преглътнах с мъка при спомена.

— Мъжете бяха маскирани; не ги разпознах. Но един от тях беше със същия ръст и телосложение като Джонатан Рандал. Мисля да кажа, че съм срещнала Рандал днес и съм го разпознала като един от нападателите ни.

Дугал вдигна вежди, после се смръщи. Погледна ме студено, след това на лицето му се изписа нещо друго.

— Господи, куражлийка си! Грабеж ли беше? — попита тихо и аз усетих как гневът отново се надига.