Дълбините
- Автор: Катсу Алма
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Orange Books
- ISBN: 9786191711024
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дълбините». Краткое содержание книги:
А сетне си тръгва.
Още е далеч от каютите на медицинските сестри, когато си дава сметка, че изгаря от треска — или нещо подобно. Светът се върти пред очите ѝ; бои се да не изгуби съзнание, преди да е стигнала до каютата си, така че на сутринта да я намерят просната на пода, недалеч от свързочното отделение. Страхува се не от смъртта, а от скандала. Страхува се от това, че всички ще разберат какво е направила.
Стигнала е до една от каютите с ваните, където потапят пациентите във вода, за да промият раните им и да свалят високата им температура. В каютата има голяма метална вана и бидони с вода.
Обичайно за пациентите водата се затопля, но Ани не си прави този труд: ще отнеме твърде дълго време, а освен това вече цялата гори. Последното, което иска в този момент, е гореща вода. Съблича дрехите си, влажни от потта ѝ, и влиза във ваната. Това ѝ напомня как влизаше в океана едно време у дома, как водата хапеше със студените си зъби първо стъпалата ѝ, сетне прасците. Отпуска се — първо бавно, сетне по-бързо.
Отначало е хубаво, защото студът преборва треската в нея. В продължение на една минута се чувства в съвършено равновесие. Но сетне студът се настанява в крайниците ѝ, вледенява пръстите на ръцете и краката ѝ, започва да хапе плътта на задните ѝ части, да я гъделичка под мишниците. Приисква ѝ се да я отнесе. Усещането е чудно познато, все едно е в прегръдките на любим.
Ани затваря очи и започва да се унася. В съзнанието ѝ прииждат откъслечни спомени. Искрящата повърхност на водата ѝ напомня за гадателския съд, който използваше мистър Стед за спиритическия сеанс, с блестящия в сребърно и бяло седеф от вътрешната страна… За мидените черупки в стоманеносиво и морскозелено, изхвърлени на брега пред родния ѝ дом… За онези дни от детството, когато сякаш плуваше в продължение на цели мили заедно с дебелите сиви тюлени край мъничките скални носове, осеяли брега на Балинтой.
А сетне вече е права и водата се стича по нея като дъжд от улука, и капките падат във водата във ваната с толкова силен шум, че ушите я болят от него. Зъбите ѝ яростно тракат, а устните ѝ са изтръпнали. Колко време е спала в студената вода? Можеше да измръзне до смърт.
Сетне вижда отражението си във вратичката на един шкаф за медицински материали — толкова подобна на огледало, че и войници са се стряскали да се видят в нея, когато са се изправяли от ваната. С тази разлика, че това отражение не е нейното. То е на жена със съсечено лице и коса, отрязана като на затворничка или грешница на покаяние. Гневна млада жена, с очи, в които се чете убийство.
Ани несигурно отстъпва крачка назад и излиза от ваната. Полудява. Губи си ума.
— Това си ти — прошепва тя. — Лилиан.
— Не — отвръща един глас, леко подигравателно. — Това си ти.
Гласът се чува зад гърба ѝ.
Ани се обръща и вижда едно привидение да се издига от водата във ваната — женска фигура, която искри ярко като утринни лъчи по росата. Жената се извисява високо, над главата на Ани. Ани се парализира от ужас, но освен това си спомня нещо. В съзнанието ѝ отеква смътен, далечен спомен.
Знам коя си.
Това е жената, която е видяла на брега преди години, когато е била малко момиче. Онази дувеса от приказките на баба ѝ. Усеща как истината я разтърсва издъно.
— Обърни се и погледни отражението. Познаваш това тяло, нали, Лилиан Нотинг? Това е жената, която някога беше ти.
Ани се взира и вдига ръка към косата си, като очаква да е остригана, но вместо това докосва дълъг и мокър кичур в червеникаворусо.
Това не е отражение.
— Дойдох тук, за да ти напомня коя си, както и за нашата Сделка. Дълго чаках да си получа онова, което ми дължиш, Лилиан Нотинг, но няма да чакам повече.
Ужасната болка в главата ѝ се завръща — достатъчно силна, за да я разцепи на две.
Искренето става по-ярко — толкова ярко, че Ани не може да гледа в него.
— Това хубаво тяло — аз ти го дадох, не помниш ли? Твоето беше съсипано… О, ти му причини ужасни неща, нали? Искаше да се върнеш, но ти трябваше нов съсъд.
Ани прокарва ръце по голото си тяло. То е нейното — единственото, което някога е познавала.
— Аз съм Ани Хебли — казва тя по-скоро на себе си, отколкото на привидението.
— Понякога, когато вземеш чуждо тяло, възникват неприятности. Понякога старият дух не иска да си тръгне. Понякога в съзнанието остават следи от стария живот, от старите спомени. Всичко зависи от теб, Лилиан Нотинг. Ти трябва да поемеш контрол.