Жените, които го познаваха [bg]

Себастиан крачеше нервно напред-назад по пътя. Подритваше чакъла покрай тротоара от безсилие. Откъсна няколко глухарчета и перна с палец семената им, както правеше, когато беше малък. Трябваше да прогони мисълта за абсурдната бюрокрация в „Льовхага“, като извършва простички физически действия, и преди всичко да потисне безпокойството си за Ваня. Онези кретени зад оградата дори не искаха да потвърдят, че тя е вътре, макар Себастиан да виждаше колата й. Оставиха го да стои пред портата, нищо повече. Точно както останалата част от живота му. Беше заседнал в ничия територия, където вече никой не си правеше труда да спори с него.

Отдалечаваше се от центъра на събитията. Включването в разследването трябваше да му даде възможност да бъде близо до Ваня. Да си създаде живот. Може би да реши случая, макар че в началото това не беше истинският му мотив. Всичко това обаче беше преди Хинде. Преди нещата да се превърнат в личен сблъсък. Преди всички врати да започнат да се затръшват в лицето му. Защото не само стоманената порта на, Льовхага“ беше затворена за него. Той се беше обадил на Торкел от колата, надявайки се, че ще съумее някак да го убеди да спре Ваня. Торкел не отговори. Не му звънна по-късно. Нито пък Били. И за всичко сам си беше виновен. Успял беше да настрои всички срещу себе си. Не можеше да обвинява никой друг, колкото и да му се искаше. В същото време безпокойството му за опасността, в която можеше да се окаже Ваня, намаля. Тя беше разумна и не би поела излишен риск. Хинде не би се интересувал от нещо толкова банално като обикновен заложнически сценарий. Не, той винаги имаше по-големи планове. Единственият въпрос беше какви са тези планове.