Осем
- Автор: Невил Катрин
- Серия: Осем #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Осем». Краткое содержание книги:
Всяка долина водеше към десетки други, прорязани от извити ждрела. Всяко ждрело си имаше свой климат и растителност. Образувано преди милиони години от дълбоки подводни реки, проправили си път през многоцветни пластове скала, платото Тасили бе изваяно като пещерите и бездните в морето. Реката бе създала ждрела с дантелени стени от розов и бял камък, напомнящи за коралов риф, просторни долини бяха покрити със спирални, сочещи небето копия. Около тези замъци с колони от червен пясъчник се извисяваха красиви плата със синьо-сиви стени като на непристъпни твърдини. Те тръгваха от пустинята и се устремяваха високо към небето.
Мирей и Шахин не срещнаха жива душа, докато не се качиха над полите на Абарака Тафелалет и не влязоха в тамрит — село от шатри. Тук вековни кипариси бяха свели клони към дълбоката студена река, а температурите паднаха толкова драстично, че тя не можеше да си представи четирийсет и пет градусовата горещина, която доскоро търпяха в продължение на цял месец сред голите дюни.
В Тамрит щяха да оставят камилите и да продължат пеша само с провизиите, които можеха да носят. Бяха навлезли в онази част на лабиринта, където според Шахин пътят бе толкова опасен, че дори дивите кози и дивите овце рядко минаваха.
Разбраха се с хората в селището да гледат камилите им. Мнозина бяха наизлезли, за да зяпат червените къдрици на Мирей, превърнали се в истински пламък под лъчите на залязващото слънце.
— Ще останем тук през нощта — съобщи й Шахин. — Лабиринтът се минава само денем. Утре ще тръгнем. В сърцето на лабиринта ще намерим ключа… — Той вдигна ръка и посочи края на ждрелото, където скални стени, вече потънали в здрач, скриваха останалата част от каньона.
— Бялата царица — прошепна Мирей, докато гледаше кривите сенки, които сякаш караха неравната скала да потръпва.
— Шахин, ти не вярваш, че там има каменна жена, нали… искам да кажа, не вярваш, че тя е жива. — Мирей усети студена тръпка да пролазва по гърба й, когато слънцето потъна и въздухът веднага стана студен.
— Знам, че е там — прошепна в отговор той, сякаш се страхуваше някой да не подслушва. — Казват, че понякога на залез, когато не се мярка жива душа, гласът й се носи отдалече — пее странна мелодия. Може би… Може би ще ти я изпее.
В Сефар въздухът бе студен и чист. Тук се натъкнаха на първите скални рисунки — макар тези да не бяха най-старите, — малки дяволи с кози рога се мятаха по стените. Бяха рисувани около 1500 години преди Христа. Колкото повече се изкачваха, толкова по-трудно ставаше и толкова по-древни бяха рисунките — по-магически, по-мистериозни и сложни. Докато се катереше по стръмните скални стъпала, изсечени в стените на каньона, Мирей имаше чувството, че се пренася назад във времето. На всеки завой ги очакваха нови рисунки, които разказваха как животът на хората е бил част от бездната — част от цивилизацията, — съществувала още преди осем хиляди години.
Изкуството бе навсякъде — аленочервено и червена охра, съчетана с черно, жълто и кафяво, — гравирано в стръмните стени, обагрено в диви цветове, на закътани места и в пещери. Рисунките бяха хиляди, простираха се докъдето стигаше погледът. Запазени тук сред дивата природа, на различна височина, пресъздадени от различен ъгъл, някои разположени така, че можеха да бъдат достигнати единствено от опитни катерачи — както Шахин се изрази, от кози, — те не разказваха за хората — а за самия живот.
На втория ден видяха колесници на хиксос — морския народ, покорил Египет и Сахара две хиляди години преди Христа, чиито съвършени оръжия — превозни средства, теглени от коне, щитове и брони, които да ги предпазват — им бяха помогнали да надвият боядисаните камили на местните воини. Разказът за победата им се четеше като отворена книга, докато минаваха покрай стените на каньона подобно на хищници, тръгнали да прекосят ширналата се червена пустиня. Мирей се усмихна и се запита какво ли би казал чичо й Жак-Луи Давид, ако видеше творбите на тези анонимни художници, чиито имена са останали погребани в мъглите на времето и независимо от това създаденото от тях бе преживяло хиляди години.
Всяка нощ, когато слънцето потъваше отвъд каньона, трябваше да търсят убежище. Ако наблизо нямаше пещери, те се увиваха във вълнени одеяла, които Шахин връзваше за колчетата на палатката, за да не се търкулнат от ръба на скалата, докато спят.
На третия ден стигнаха пещерите на Тан Зумайток — толкова тъмни и дълбоки, че се виждаха единствено благодарение на светлината на факлите, които си правеха, като изскубваха от скалните процепи клони на храсти. И тук, в пещерите, имаше цветни рисунки, съвършено запазени. Те бяха на безлики мъже с глави като монети и разговаряха с риби, които ходеха изправени и имаха по два крака. Древните племена, разказа Шахин, вярвали, че прадедите им някога били излезели на сушата риби, които имали крака още от времето, преди светът да стане какъвто е днес. Виждаха се и рисунки на магиите, към които са прибягвали, за да омилостивят духовете на природата — спирален танц, изпълнен от джинове, обладани от някакви сили, които ги караха да се въртят в посока, обратна на часовниковата стрелка, във все по-тесни кръгове около свещения камък. Мирей дълго гледа рисунката, а Шахин остана безмълвно до нея и търпеливо я изчака.