Вратата на друидите

Още по-учудващо му се видя, че изобщо успяха да стигнат дотук. С изключение на оградата и на изоставения джип надолу по пътя никъде другаде не видяха следа от човешки живот, а това беше повече от странно.

Ломан пръв предпазливо се провря през пролуката. Внимаваше да не докосне метала и щом мина от другата страна, веднага отскочи две крачки назад. Ангелика и Варщайн го последваха по същия начин.

От другата страна на улицата пътят отново стана лош. Виждаше се, че от дълго време не е бил използван и от още по-дълго не е поддържан. Асфалтът се бе превърнал в различни по големина дупки и горният слой навсякъде бе напукан, стърчаха бурени и корени, а на някои места гората бе достигнала почти до средата на настилката. В следващите години щеше напълно да изчезне, погълнат от дърветата и храстите. Вместо да го изплаши, гледката по-скоро го успокои. Природата с учудваща скорост бе започнала да си възвръща изгубените територии и тази мисъл му подейства успокоително. Никога не бе мислил как ли ще изглежда светът без хора и сега знаеше защо. Не бе необходимо. Докато слизаха един до друг надолу по наклонения път, Варщайн за първи път осъзна колко дребни и незначителни бяха хората. Нямаше нищо лошо, което да могат да сторят на този свят. Той бе съществувал много, преди да се появи човекът, и щеше да продължи да съществува дълго, след като човеците изчезнеха.

Хора като Франке — или като него самия преди няколко години — можеха и да си въобразяват, че е във властта им да променят трайно облика на планетата, но това не беше вярно. С цялата си техника и наука хората бяха като микроби, миниатюрни частици от огромна система, която бе така голяма, толкова комплексна и вечна, че дори не можеха да се досетят за истинското и лице. Тази мисъл подейства невероятно успокоително на Варщайн. Струваше му се, че за първи път осъзнава какво наистина означава животът. Бе самото Съществуване. Самият факт, че нещо съществуваше, означаваше, че то е част от тази всеобхватна, разпростираща се в цялата Вселена Система от живот. Както никога преди и никога след това Варщайн се чувстваше близо до Природата и онова абстрактно понятие, което хората наричат Бог, и това усещане му даваше невероятна сигурност и топлина. Само преди няколко минути се бе страхувал за живота си, а сега разбираше колко наивна е била тази мисъл. Нямаше никакво значение дали ще съществува като човек или не — бе част от могъща, неразрушима Система, която щеше да съществува до края на Времето, а може би и след това. Никога не бе бил религиозен и при всяка възможност се бе определял като агностик, но сега разбра, че и това е било погрешно. Може би не съществуваше Бог като някакво конкретно лице или направляващ интелект, който стои зад нещата и ги контролира, но определено имаше една Свръх сила, грандиозен План, който подреждаше законите на Вселената.