Зеленият Марс
- Автор: Робинсон Ким Стэнли
- Серия: Mars (bg) [bg] #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сибин Майналовски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зеленият Марс». Краткое содержание книги:
— Аз съм Надя Чернишевски. Аз построих този град и сега поемаме контрола над него. За кого работите?
— За „Транзишънъл Оторити“ — отговори началникът, като я зяпаше така, сякаш бе излязла от гроба.
— Но за кое от подразделенията му? Коя компания?
— Ние сме от филиала „Махджари“.
— „Махджари“ сега работи с Китай, Китай — с „Праксис“, а „Праксис“ — с нас. Ние сме от една и съща страна на барикадата, въпреки че вие още не го знаете. Но каквото и да мислите по този въпрос, сега сме ви хванали тук обезоръжени. — Тя се обърна към тълпата и извика: — Всички въоръжени да вдигнат ръка!
Всички вдигнаха ръце. Хората от нейната команда държаха парализиращи пистолети, пистолети със стоппатрони или лазерни пистолети.
— Ние не желаем кръвопролития — обърна се Надя към плътния кордон от бодигардове пред нея. — Дори не искаме да ви държим като пленници. Ето къде е нашият влак. Можете да се качите на него и да отидете в Шефилд, за да се присъедините към останалата част от групата си. Ще откриете обаче, че нещата там леко са се променили. Ако не сте съгласни с предложението ни, ние всички ще напуснем станцията и ще я взривим. Така или иначе ще поемем управлението на града. Ще бъде глупаво, ако някой от вас бъде убит, понеже всичко вече е решено. По-добре вземете влака. Съветвам ви да отидете в Шефилд, където дори ще можете да се качите на елеватора, ако желаете. А ако искате да работите за един свободен Марс, можете да останете с нас.
Тя впи спокойно поглед в мъжа и усети, че я завладява пълна увереност. Мъжът наклони глава, за да обсъди положението с групата си. Шепнаха си повече от пет минути, след което той я погледна отново.
— Ще вземем влака ви.
И така Андърхил бе първият освободен град.
Всички градове на Марс кипяха. ООН бе осъдила бунтовниците и ги бе нарекла безсърдечни опортюнисти, които се възползват от момента на безпрецедентно страдание, за да спечелят собствената си егоистична кауза.
— Не е чак толкова далеч от истината — каза Надя на Сакс, когато той влезе в стаята. Току-що бе пристигнал от кратера Да Винчи. — По-късно това ще е едно от основните им обвинения, хващам се на бас.
— Не и ако им помогнем да се измъкнат от кашата.
— Хм… — Тя му предложи да хапне, наблюдавайки го отблизо. Въпреки променените си черти той повече от всякога приличаше на стария Сакс — стоеше безразлично и примигваше, докато се оглеждаше наоколо. Сякаш революцията бе последната му грижа.
— Готов ли си да отлетим до Елизиум? — попита го Надя.
— Точно това щях да те питам и аз.
— Добре. Изчакай да си стегна багажа.
Докато мяташе дрехите и лектерна си в старата черна раница, компютърът на китката й избръмча. Беше Касей. Дългата му черна коса се виеше диво около дълбоко набразденото му лице, което представляваше странна смесица от чертите на Джон и Хироко: устата на Джон, разтегната за момент в широка усмивка, и ориенталските очи на Хироко, които сега бяха присвити в наслада.
— Здравей, Касей — поздрави го Надя, без да може да прикрие изненадата си. — Май никога не си ми се обаждал.
— Специални обстоятелства — заяви невъзмутимо той. Тя бе свикнала да го възприема като един мрачен човек, но явно избухването на революцията бе прекалено силен стимулант за него. Внезапно по пламъчето в очите му разбра, че това е моментът, който Касей е очаквал през целия си живот. — Виж какво, Койота, аз и една групичка червени сме в Касма Бореалис. Подсигурили сме охрана на реактора и на язовирната стена. Всички работещи тук ни съдействаха доброволно…
— Много насърчаващо! — изкрещя някой зад гърба му.
— Да, хората тук доста ни помогнаха, с изключение на полицаите — около стотина човека, които сега са се заврели в реактора като в миша дупка. Заплашват ни, че ще го попилеят, ако не им осигурим свободно преминаване до Бъроуз.
— Е?
— Е? — повтори Касей и се засмя. — Затова Койота каза, че трябва да те попитаме какво да правим.
— Защо ли ми е трудно да повярвам? — изсумтя Надя.
— Хей, никой не може да повярва! Но така каза Койота. Трябва да проявяваме снизходителност към старото копеле, когато можем.
— Е, добре, осигурете им безпрепятствено преминаване до Бъроуз. Едва ли ще има някакво значение, ако ченгетата в Бъроуз станат със стотина повече, а колкото по-малко стопени реактори имаме, толкова по-добре. И без това последния път бяхме потънали до уши в радиация.