Пътят към София
- Автор: Дичев Стефан
- Год: 1962
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пътят към София». Краткое содержание книги:
- Братя! - отвърна на същия език просълзеният Климент. - Братя, ние идем при вас!
- Хвърли оръжието! - пресече го заплашително друг глас, силен и дрезгав като на мечка, тоя път точно зад тях, оттам, дето гъстата гора се разделяше, снишаваше се и се губеше в урвата.
- Ние сме българи! Идем от София с важни...
- Дявол те взел!.. Ще изпълняваш ли? - викна ядосано гласът от бориките. Беше остър, метален и тонът му стресна доктора повече, отколкото думите. - И само как се научил по руски подлецът... Броя до три: един... два...
Климент извади бързо револвера си и го хвърли на няколко крачки пред себе си.
- Свали и ти камата прошепна той на брат си.
- Че какво става?.. Как...
- Сигурно такъв им е редът - успокои го докторът. - Откъде ще ни знаят! - Ала в себе си и той бе смутен, въпреки че се усмихваше окуражително.
- Ръцете горе!
Те изпълниха и тая заповед и чак тогава бориките се размърдаха. Нещо се провря - тъмносиня фуражка, рамо... ръка, която държи насочен револвер... Изведнъж те видяха пред себе си силно пристегнат пехотински унтерофицер, мършав и мургав, с тънки прави вежди и прави, като тях, заострени мустаци. Стои и ги гледа. И нито мускулче не трепва от съчувствие по жилавото му лице.
- Хайде, Мойсенко! - каза той някому, който все още не беше се появил. - А ти, Иванушка, отваряй си очите!..
- Те само да мръднат, Мирон Потапич - рече отнейде глас, който не беше се обаждал досега.
- Това всичкото е ненужно - рече Климент по руски. - Ние идем при вас... А самият аз съм учил в Петербург и...
Някой шумно го приближи, застана зад него, заопипва джобовете на палтото му, на мундира и панталона. Измъкна портфейла и кесията.
- Няма, Мирон Потапич! - прогърмя в ушите на доктора мечият бас.
- Виж и другия, Мойсенко!
Климент незабелязано се извърна и погледна украинеца... Мойсенко беше едър, бузест войник, донейде тромав и малко смешен, с къса пухкава брада, с орехови очи, които се силеха да бъдат страшни като гласа му. Неговите почервенели от студа лапи усърдно пребарваха в момента Коста и изваждаха от джобовете му, де какво намерят.
- Стига де - викаше Коста и се дърпаше. - Туй са си мои работи... Туй да не е оръжие! Че вие от турците бетер, бе! Какво? - И той безпомощно извиваше очи към брат си, сякаш да му каже: ти каква ми я разправя, тя каква излезе!..
- Не им се противи сега - каза Климент. - Изглежда някакво недоразумение, ще се оправим... Господин унтерофицер - обърна се по руски той към Мирон Потапич, който приближи, наведе се, дигна от снега револвера и камата и внимателно ги заоглежда. - Господин унтер, аз разбирам мерките, които вземате срещу нас... Война е... Това е естествено. Но, ради бога, изслушайте ме!..
- Какво искаш?
- Ние сме българи... Идем от София...
- Това го чухме!.. Иванушка, хайде, карайте ги! - каза унтерофицерът на изникналото отнейде войниче, тънко, светлолико, с избуял небръснат мъх покрай устата и със сини очи, големи и кръгли като на някоя мома. На лицето му имаше учудено, смутено - весело изражение. То се подсилваше от русия перчем, проточил се изпод фуражката. В ръце Иванушка носеше дълга кринка, запъната и готова за стрелба.
- Вие трябва да ни отведете при полковник Сердюк! - извика вън от себе си Климент.
- Не знаем никакъв полковник Сердюк - рече Мирон. - И да знаем, ще те заведа, дето уставът ми заповядва, няма тебе да слушам.
- Полковник Сердюк... Той е началникът на вашето разузнаване!.. Разберете най-сетне, ние носим сведения от изключително значение... ние трябва час по-скоро да го намерим...
- Аха! - поклати с разбиране глава унтерофицерът. - Много работи знаеш ти, гълъбче! Добре си го измислил! Хайде, карайте ги, момчета! Нарамвай торбата!.. Щом искаш при разузнаването, добре, при разузнаването, така казва и уставът... И после при свети Петър! - засмя се той студено, а с него ревна да се смее и Мойсенко. А Иванушка само каза:
- Да бяхме тръгнали, а! - И гледаше Климент с големите си момински очи, сочеше му дългия щик на пушката си и сякаш му се извиняваше, че ако не изпълни заповедта, ще трябва да го мушне с тоя щик.
Климент нарами торбата, подхвана брат си и тръгнаха. Но пътят вече им се виждаше така тежък, те толкова пъти залитаха и спираха, че по едно време Иванушка каза изплашено:
- Ради бога, Мирон Потапич! Тоя, другият, куца, не може...
- Ти какво искаш? Да помагаш на шпионина? - сопна се унтерофицерът, който вървеше малко отстрани, прибрал своя револвер в кобура и малкия револвер на Климент в джоба на шинела си, подрънкваше със сабята и от време на време се спираше да огледа заловените.