Град от пепел

Джейс стоеше и гледаше Валънтайн с безизразно лице.

— Той наистина е вампир — каза той. — Но името му е Саймън.

Валънтайн застана пред Джейс с Меча в ръката си, който гореше с жестока черна светлина. За един ужасен миг Клеъри се запита дали Валънтайн възнамерява да прониже Джейс и дали Джейс ще му позволи.

— Тогава ще приема — рече Валънтайн, — че не си променил мнението си. Това, което ми каза при последната ни среща, последната ти дума ли е, или съжаляваш, че не ми се подчини?

Джейс бавно поклати глава. Едната му ръка все още стискаше подпората, но другата — дясната — беше на кръста му и измъкваше нещо от колана. И макар че очите му не се откъсваха от Валънтайн, Клеъри не беше сигурна, че движението му остана незабелязано. Все пак се надяваше да греши.

— Да — каза Джейс, — съжалявам, че не ти се подчиних.

Не!, помисли си Клеъри, а сърцето й премаля. Нима той се предаваше, нима мислеше, че това е единственият начин да ги спаси двамата със Саймън?

Лицето на Валънтайн омекна.

— Джонатан…

— Въпреки че — рече Джейс — отново възнамерявам да не ти се подчиня. И то точно в този момент. — Със светкавична скорост ръката му помръдна и нещо се стрелна във въздуха към Клеъри. То падна близо до нея, като се удари със звън в метала и се търколи. Очите й се разшириха.

Това беше стилито на майка й.

Валънтайн започна да се смее.

— Стили? Джейс, това някаква шега ли е? Или може би ти най-после…

Клеъри не чу по-нататък думите му. Тя се изправи и си пое шумно въздух, когато болката прониза главата й. Очите й се навлажниха, погледът й се премрежи. Протегна трепереща ръка към стилито и когато пръстите й го докоснаха, чу някакъв глас толкова ясно в главата си, сякаш майка й стоеше до нея. Вземи стилито, Клеъри. Използвай го. Знаеш какво да правиш.

Пръстите й спазматично се сключиха около него. Седна, без да обръща внимание на вълната от болка, която мина през главата й и се спусна към гръбнака. Тя беше ловец на сенки, а болката беше част от живота й. Смътно долови как Валънтайн извика името й, чу стъпките му, които се приближаваха, и тогава се хвърли към преградната стена, като заби стилито с такава сила, че когато върхът му докосна метала, й се стори, че чува пукота на нещо горящо.

Трескаво започна да рисува. Както винаги когато го правеше, светът изчезна и остана да съществува само тя и стилито, и металът, по който рисуваше. Спомни си как бе застанала пред килията на Джейс и шепнеше: Отвори се, отвори се, отвори се, и знаеше, че влага цялата си сила, за да създаде руната, която бе счупила оковите му. Но съзнаваше, че силата, която бе вложила в онази руна, не беше и една десета, и една стотна от силата, която влагаше в тази. Ръцете й изгаряха и тя крещеше, докато притискаше стилито в металната стена, което оставяше черна линия, подобна на въглен, след себе си. Отвори се.