Историкът
- Автор: Костова Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Хаджийска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Историкът». Краткое содержание книги:
Със съжаление си те представям, който и да си, как четеш тези редове, но съм длъжен да изложа историята си. Съжалявала отчасти самия себе си, защото щом държиш това в ръцете, то аз със сигурност съм в беда, може би съм мъртъв, а може би — още по-зле. Съжалявам и теб, мой все още непознати приятелю, защото единствено онзи, който
наистина има нужда от подобно зловредно познание, ще чете един ден писмото ми. Ако не си мой приемник и в друг смисъл, то скоро ще бъдеш мой наследник - и съм обзет от мъка, задето завещавам на друго човешко създание собствения си, може би неправдоподобен досег със злото. Защо самият аз го наследих, не знам, но се надявам в края на краищата да разбера — може би докато ти пиша или в хода на следващите събития.
— Да — отвърна Хелън и поклати глава, но продължи да търси нататък в книгата. — Почакай — тя внезапно спря. — Май беше това. — Тя посочи кратка песен, украсена отгоре с гравюра, която като че ли изобразяваше къщи и животни, струпани в гъста трънлива гора.
Няколко дълги минути чаках напрегнато, докато Хелън четеше наум, но накрая тя вдигна глава. На лицето й беше изписано вълнение; очите й пламтяха.
— Чуй това — поне доколкото мога да преведа. — Тук прилагам точния й превод, който запазих през всичките тези двайсет години сред книжата си:
Странните стихове ме накараха да потръпна, но трябваше да се възпротивя:
— Много е общо. Споменават се Карпатите, но те сигурно се срещат в десетки, дори стотици древни текстове. А «големият град» може да е всеки. Може дори да означава «Божия град», небесното царство.
Хелън поклати глава.
— Не мисля — каза тя. — За народите на Балканите и Източна Европа — както за християните, така и за мюсюлманите — големият, великият град винаги е бил Константинопол, освен ако не броиш хората, които през вековете са ходели на поклонение в Ерусалим или Мека. А споменаването на чума и монаси ми изглежда свързано с историята в откъса на Селим Аксой. Защо господарят, когото те споменават, да не е самият Влад Цепеш?
— Допускам, че може — казах аз невярващо, — но жалко, че нямаме повече информация. Откога според теб датира тази песен?
— Това е трудно да се прецени за народните песни — Хелън се замисли. — Тази книга е отпечатана през 1790 година, както виждаш, но не е посочено нито името на издателя, нито къде е печатана. Народните песни спокойно могат да се запазят двеста, триста или четиристотин години, така че тези сигурно са с векове по-стари от самата книга. Песента би могла да е от края на петнайсети век или дори по-стара, което вече не ни върши работа.
— Гравюрата е много любопитна — отбелязах аз и се загледах.
— Тази книга е пълна с такива — измърмори Хелън. — Спомням си, че ме впечатлиха, когато за пръв път видях книгата. Тази май няма нищо общо със самата песен — иначе би трябвало да има илюстрация с монах насред молитва или с град с високи стени, нещо такова.
— Да — казах бавно, — но погледни отблизо. — Двамата се наведохме над миниатюрата и главите ни почти се докоснаха над нея. — Ако имахме сега една лупа — казах аз. — Не ти ли се струва, че тази гора или драка, каквото и да е там, крие нещо? Не че има голям град, но ако се вгледаш внимателно, се вижда подобна на църква сграда с кръст на купола, а до нея…
— Някакво животно — тя присви очи. После: — Господи! — извика тя. — Дракон!
Аз кимнах и двамата се надвесихме над него, затаили дъх. Малката грубовата фигурка ни беше ужасно позната — разперени крила, извита опашка в миниатюрна завъртулка. Дори нямаше нужда да вадя книжката от куфарчето си да сравня рисунките.
— Какво означава това? — При гледката на дракона, макар и в миниатюра, сърцето ми бясно се разтуптя.
— Почакай — Хелън отново разглеждаше гравюрата, забила лице на сантиметри от страницата. — Боже — прошепна тя, — едва виждам, но тук има някаква дума, струва ми се, изписана сред дърветата, буква по буква. Много са мънички, но съм сигурна, че са букви.
— Drakulya? — попитах аз възможно най-тихо.
Тя поклати глава.
— Не. Може би е име, макар че… Иви… Ивиряну. Не знам какво е това. Думата не ми е позната, макар че това «ну» е типично окончание за румънски имена. Какво, за Бога, значи това?
Въздъхнах.
— Не знам, но мисля, че инстинктът ти е верен — тази страница има нещо общо с Дракула, иначе драконът нямаше да е тук. Поне не този дракон.
Двамата се спогледахме безпомощно. Читалнята, толкова приятна и мамеща само преди половин час, сега ми изглеждаше отчайваща, като мавзолей на забравеното знание.
— Библиотекарите нищо не знаят за тази книга — каза Хелън. — Помня, че ги питах, защото е много рядка.
— Е, значи и това не можем да решим — заключих аз. — Дай поне да си препишем превода, за да знаем какво сме видели. — Записах песента под диктовката й на лист от бележник и набързо екипирах гравюрата. Хелън погледна часовника си.