Томичукалата

Знойният задух продължи и след залез слънце. По едно време се чуха далечни гръмотевици, но не заваля, нито полъхна ветрец. По небето пробляснаха светкавици и изчезнаха. В храсталаците и шубраците монотонно бръмчаха комари. Под краката на търсачите пукаха сухи съчки, а мъжете тихо ругаеха, докато се препъваха в тъмнината или залитаха по неравния терен. Лъчите на фенерчетата им се лутаха безцелно насам-натам. Сред групата се усещаше някаква трескавост, но липсваше сплотеност и дори още преди да настъпи утрото на вторник вече имаше няколко случая на сбивания помежду им. Безмълвното общуване сякаш не носеше мир и разбирателство в Хейвън, а точно обратното. Рут полагаше отчаяни усилия да поддържа темповете на издирването.

Малко след полунощ, тоест в ранните часове на вторник сутринта, светът изведнъж се отдръпна от нея, подобно на огромна риба, която, както си седи лениво и неподвижно, изведнъж махва с опашка и след миг вече я няма. Като на филм Рут видя как фенерчето се изплъзна от ръката й и падна на земята. Горещата пот, обливаща лицето й, внезапно стана студена, а непрестанната болка в главата й сякаш избухна. Рут дори чу звука от експлозията, все едно че в центъра на мозъка й някой бе дръпнал халката на граната, после буквално видя как някакви ярки крепдешинени ленти пробягаха през преплетените сивкави каналчета на малкия й мозък. Краката й омекнаха, тя залитна и падна в храсталака. На светлината на фенерчето се виждаха дълги и опасни бодили, но кой знае защо на Рут те се сториха по-меки и от пухена възглавница.

Тя опита да извика, но не можа.

Ала всички я чуха.

Към нея се насочиха стъпки. Заподскачаха лъчи на фенерчета. Някой

(„Джъд Таркингтън“)

се сблъска с някой друг

(„Ханк Бък“)

и между двамата се разгоря яростна словесна схватка,

(„гледай къде ходиш глупак такъв“)

(„внимавай Бък че ще те прасна с фенерчето“)

после мислите им се съсредоточиха върху нея и то с някаква абсолютна и неподправена

(„всички ние те обичаме Рут“)

нежност, ала в тази нежност имаше нещо лепкаво, което я ужасяваше. Някакви ръце я подхванаха и я обърнаха по гръб,

(„всички те обичаме и ще ти помогнем да «станеш»“)

след което я повдигнаха внимателно.

(„И аз те обичам Рут но недей да спориш и да се съпротивляваш. Само гледай да намериш Дейвид Браун нищо друго.“)

(„всички те обичаме Рут…“)

Рут забеляза, че някои от хората плачеха, но други (колкото и да не й се искаше да го признае) ръмжаха и бърчеха устни, точно като кучета преди да се счепкат.