Град от стъкло

— Саймън, не ме карай да съжалявам, че изобщо съм ти казала за това — рече Клеъри, гледайки го кръвнишки. Тя му беше предала в общи линии историята на Джослин, главно шепнейки, докато се мъчеше да си проправи път през множеството, за да стигне до подиума и да седне на стола си. Беше страхотно да си тук и да гледаш отгоре помещението, сякаш си кралица, която оглежда поданиците си. Само че една кралица едва ли е толкова притеснена. — Има и друго. Изобщо не го биваше в целуването.

— А може това да е просто заради… сещаш се… заради факта, че той ти е брат. — Саймън изглежда се бе впечатлил от цялата тази история повече, отколкото Клеъри бе предполагала.

— Не казвай това, когато майка ми е наблизо, защото иначе ще те убия — рече тя и отново го изгледа кръвнишки. — Достатъчно ми се гади от това. Не го прави по-лошо.

Джослин се извърна от ръба на подиума точно когато Клеъри изричаше последните думи — макар, за щастие, да чу само тях, а не целия разговор със Саймън — и потупа Клеъри по рамото.

— Не се тревожи, милинка. Толкова силна беше досега. Трябва ли ти нещо? Одеяло, гореща вода…

— Не ми е студено — каза търпеливо Клеъри, — не ми трябва и баня. Добре съм. Само искам Люк да се качи тук и да ми каже какво става.

Джослин махна на Люк, за да привлече вниманието му, като му каза нещо само с мърдане на устни, което Клеъри не можа да разчете.

— Мамо — сопна се тя, — недей! — Но беше вече твърде късно. Люк вдигна поглед… при което същото направиха още неколцина ловци на сенки. Повечето от тях почти веднага отново наведоха очи, но Клеъри усети възхищението им. Стори й се, че майка й се явява тук нещо като легенда. Най-малкото, всички в помещението бяха чували за нея и си бяха съставили мнение, добро или лошо.

Клеъри се запита как това не вълнуваше майка й. Тя никак не й изглеждаше смутена — погледът й беше хладен, съсредоточен и заплашителен.

Миг по-късно Люк дойде при тях на подиума, придружен от Аматис. Все още изглеждаше уморен, но едновременно с това оживен и дори леко развълнуван. Той каза:

— Само още малко. Всички ще дойдат.

— Да не би Малачи да създава проблеми? — попита Джослин, без да поглежда директно към Люк.

Люк махна с пренебрежение.

— Иска да изпрати писмо на Валънтайн, с което официално да откаже условията му. Аз пък съм на мнение, че не бива да сваляме картите си. Нека първо Валънтайн се появи в Брослиндската гора с армията си в очакване да се предадем. Според Малачи това нямало да е честно и когато му казах, че войната не е момчешка игра на крикет, той ме заплаши, че ако някой от долноземците прекрачи общоприетите граници, щял да излезе и да сложи край на цялата работа. Не разбирам какво си въобразява той, че долноземците не могат за пет минути да се държат нормално?

— Май точно това си мисли — каза Аматис. — Това е Малачи. Сигурно се страхува да не започнете да се изяждате един ДРУГ.