Избрани творби в три тома, том 2
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Попов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома, том 2». Краткое содержание книги:
— Много съм слушал за теб, откак острига плитките си…
— Нали беше смешно днес следобед…
И двамата замълчаха. Изабел свенливо се обърна към Еймьри. Нейното лице винаги даваше достатъчно красноречив отговор на всеки, но сега реши да се подкрепи и с думи:
— Какво… от кого?
— От сума хора… през всичките години, откакто се преместихте.
Тя подобаващо се изчерви. От дясната й страна Фроги беше вече извън играта, въпреки че още не го разбираше напълно.
— Ще ти кажа как съм те помнил през тия години — продължи Еймъри.
Тя се наклони леко към него и скромно се загледа в целината пред себе си. Фроги въздъхна — познаваше Еймъри, както и ситуациите, от които той сякаш бе роден да се възползува. Обърна се към Сали и я попита смята ли да се записва догодина в колеж. А Еймъри започна като картечница.
— Измислил съм ти епитет, който страшно ти подхожда.
Това бе едно от любимите му въведения — рядко имаше предвид точно определена дума, но затова пък разпалваше любопитството, а поставеха ли го натясно, винаги успяваше да скалъпи нещо ласкателно.
— Така ли? И какъв? — Лицето на Изабел беше съвършен етюд на прехласнато любопитство.
Еймъри поклати глава.
— Не те познавам още достатъчно добре.
— Но… после ще ми кажеш ли? — едва чуто прошепна тя.
Той кимна.
— Ако останеш моя дама до края на вечерта.
Изабел кимна.
— Казвали ли са ти, че очите ти пронизват? — попита го тя.
Еймъри се постара да погледне още по-пронизващо. Стори му се, но не беше сигурен, че кракът й едва докосна неговия под масата. Възможно бе все пак да е само кракът на масата. Тъй трудно бе да каже. Независимо от това допирът го наелектризира. Бързо започна да съобразява дали ще срещне съпротива, ако предложи да се оттеглят горе в малкия кабинет.
Деца, изгубени в гората
Изабел и Еймъри определено не бяха невинни, но не бяха и особено обиграни. А в подетата игра, която вероятно щеше да съставлява основната грижа на Изабел години наред, любителството се котираше твърде ниско. При нея, както и при Еймъри, всичко бе започнало от красивата външност и лесно възбудимия нрав, а останалото бе дошло от подръчните популярни романи и от будоарните разговори, жадно попити от по-възрастните. Още на девет и половина години Изабел си бе изработила шлифована походка, а когато очите й, огромни и бляскави като звезди, възгласиха самата невинност, Еймъри съответно съвсем не се заблуди. Той чакаше да падне маската, но в същото време не поставяше под съмнение правото й да я носи. От своя страна, тя не остана поразена от неговите заучени обноски на опитна преситеност. Живяла бе в по-голям град и леко го превъзхождаше по широта на познанията. Но прие позата му — тя беше една от множеството малки условности на този род приключения. Еймъри съзнаваше, че получава особеното й благоволение сега, защото е била подготвена; Изабел знаеше, че в този момент той е най-хубавият дивеч на ловното поле и че трябва да подобри изгледите си, преди да е изгубила своите предимства. Така че и двамата продължиха с безкрайно лукавство, което би ужасило родителите им.
След вечерята започнаха танците… спокойно. Спокойно ли? Момчетата отнемаха Изабел от партньорите й на всеки две-три стъпки, а после се спречкваха по ъглите с реплики като: „Можеше да ме оставиш да изтанцувам още една педя!“ или „Не си мисли, че й беше приятно — призна ми, когато я поканих следващия път.“ Истина беше — тя казваше на всички едно и също с леко пристискване на ръката при раздяла, което сякаш означаваше: „Танцът с теб беше смисълът на вечерта ми.“
Но времето летеше, изнизаха се два часа, през които дори най-недосетливите кавалери проумяха, че другаде трябва да насочат престорено страстните си погледи, защото единайсет часът завари Изабел и Еймъри, настанени на дивана в малкия кабинет зад читалнята на горния етаж. Тя знаеше с пределна яснота, че са красива двойка и сякаш бяха предопределени за това уединение, а мястото на по-мъждивите светила бе да се щурат и да си бърборят долу.
Момчетата, минаващи покрай вратата, хвърляха навътре завистливи погледи, момичетата, минаващи покрай вратата, се изсмиваха, хвърляха навътре неодобрителни погледи и мълчаливо трупаха опит.