Левиатан се пробужда
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-284-6
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Левиатан се пробужда». Краткое содержание книги:
— Защо?
— Не разполагаме с безкрайно много торпеда. Няма да ги хабя за тези дребни копелдаци.
Приближаващите се торпеда описаха дъга на дисплея на Холдън и в този миг корабът се разтресе от залповете на оръдията.
— Алекс — повика го капитанът. — Не сме плащали за този кораб. Можеш да изразходваш всичко, което е на борда. Ако ме убият заради пестенето на муниции, да знаеш, че ще се постарая да го впиша като недостатък в досието ти.
— Щом поставяш въпроса така… — Алекс млъкна. — Изстрелвам торпедо.
Червената точица на тяхното торпедо се стрелна към двата изтребителя. Приближаващите се ракети непрестанно скъсяваха дистанцията и после едната изчезна от дисплея.
— Мамка му — произнесе с безизразен глас Алекс и после „Росинант“ подскочи толкова рязко встрани, че Холдън си строши носа в лицевото стъкло на шлема. На всички монитори мигаха тревожни жълти светлини, но за щастие корабът бе разхерметизиран и във вакуума Холдън не чуваше воя на сирените. Тактическият дисплей премигна, угасна за миг и отново се включи. Когато светна, и трите торпеда, както и вторият изтребител бяха изчезнали. Първият продължаваше да се носи към тях откъм кърмата.
— Повреди? — извика Холдън, надявайки се, че интеркомът работи.
— Голяма пробойна във външния корпус — докладва Наоми. — Четири от маневрените двигатели са извън строя. Едно от оръдията не функционира. Изгубили сме и част от кислородните резерви и екипажният шлюз е на кайма.
— Защо сме още живи? — удиви се Холдън, докато преглеждаше доклада за щетите, и после превключи на камерата на Еймъс.
— Акулата ни пропусна — обади се Алекс. — Оръдията я сгащиха, но беше доста близо. Бойната глава се взриви и ни посипа с шрапнели.
Изглежда, Еймъс се движеше.
— Еймъс! — повика го Холдън. — Докладвай!
— Да, да, още съм жив, капитане. Вкопчих се в нещо да не би пак да ни ударят. Мисля, че счупих ребро при удара в една от подпорите. Добре, че не се мотах одеве с онази тръба.
Холдън нямаше време да му отговори. Върна се на тактическия дисплей и втренчи поглед в приближаващия се бързо изтребител. Вече беше изстрелял торпедата си, но от близка дистанция можеше да го довърши с оръдията.
— Алекс, можеш ли да обърнеш обратно и да намериш удобна позиция, за да се справим с последния?
— Работя по въпроса. Вече не сме толкова маневрени — отвърна Алекс и „Роси“ отново взе да лъкатуши.
Холдън превключи на телескоп и го насочи към приближаващия се изтребител. При максимално увеличение цевите на оръдията му изглеждаха големи като коридорите на Церера и по всичко личеше, че се целят право в него.
— Алекс — промърмори той.
— Зная, капитане. Но „Роси“ е сериозно ранен.
Вражеските оръдия се завъртяха, готвейки се за залпа.
— Алекс, убий го. Убий го, убий го, убий го!
— Пускам торпедо — съобщи пилотът и „Росинант“ потрепери.
Пултът на Холдън превключи автоматично от визоскоп на тактически монитор. Торпедото на „Росинант“ се стрелна срещу вражеския кораб и почти в същия миг изтребителят откри огън с оръдията. На дисплея приближаващите се проектили бяха като малки червени точки, твърде бързи, за да ги проследи.
— Огън от… — извика той и в този миг „Росинант“ сякаш се разпадна.
Холдън отвори очи.
Каютата на кораба бе изпълнена с летящи предмети и късчета свръхнагрят метал, които наподобяваха бавно сипещи се искри. Без въздух те отскачаха от стените и продължаваха да се реят, изстивайки постепенно като лениви светулки. Холдън имаше смътен спомен, че един от мониторите на стената се бе откъснал, сетне отскочи от три стени като билярдна топка и накрая го удари под гръдната кост. Погледна надолу и видя парче от монитора да се върти кротко на няколко сантиметра пред лицето му, но в скафандъра не зееше дупка. Коремът обаче го болеше.
Затова пък имаше голяма дупка в креслото до Наоми и отвътре бавно изтичаха зелени топчета гел и се разсейваха в безтегловността. Холдън погледна към дупката, сетне откри точно противоположен отвор в тавана и осъзна, че снарядът е преминал на сантиметри от крака на Наоми. Потрепери неволно и усети, че му призлява.
— Какво, за бога, беше това? — попита Еймъс тихо. — Предлагам повече да не го правим.
— Алекс? — извика Холдън.
— Още съм тук, капитане — отвърна пилотът със зловещо спокойствие.
— Пултът ми е повреден — съобщи Холдън. — Убихме ли онзи кучи син?
— Да, капитане, мъртъв е. Не повече от пет-шест снаряда попаднаха в „Роси“. Явно са преминали покрай нас от кърмата към носа. Добре, че стените имат шрапнелоулавяща мрежа.