Падналите богове
- Автор: Зинделл Дэвид
- Серия: Реквием за Хомо сапиенс #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Падналите богове». Краткое содержание книги:
— Време е — каза поетът-воин. В продължение на три удара на сърцето на Данло Марек гледа към ножа си. Цялото му съзнание като че ли се сви и се сля с това блестящо смъртоносно оръжие. — Странно е. Цял живот съм живял само за този миг. Но сега откривам, че не съм готов да умра.
— Тогава… недей да умираш — отвърна Данло. — Живей. Всичко в Данло — обичта му към ахимса, чудната му воля, дълбоките му, живи очи — тласкаше поета-воин към живот. Но съществува единство на противоположностите и иронията е законът на вселената. Докато Данло гледаше към Марек, между двамата премина чувство на родство и ужасна радост. Накрая поетът-воин му се усмихна и каза.
— Благодаря ти — сега вече съм готов.
— Но аз не исках…
— Това са последните ми стихове — прекъсна го Марек. — Моите предсмъртни стихове — подарявам ти ги, за спомен. Моля те, недей ги забравя.
Поетът-воин бързо — защото по коридора зад прикритието на брониран напътстващ робот се приближаваха петима калфи библиотекари, въоръжени с лазери — погледна към Хануман и Данло, после каза:
Марек вирна глава и погледна светлината на огнените глобуси. В същото време вдигна двете си ръце, сякаш се молеше на небесата някъде отвъд каменната черупка на библиотеката. В дланите си стискаше смъртоносния нож. Гледа безкрайно финия връх сякаш цяла вечност, после с ужасна сила го вкара право в окото си. Умря почти мигновено, дръжката от слонова кост, щръкна от челото му като рог на митично животно. Умря още докато падаше, а падането му беше бавно — и Данло не успя да спаси живота му, въпреки отчаяното си желание.
— Неговият миг, о, неговият миг — о, ооо! — Хануман едновременно се смееше, викаше и виеше от болка.
После пристигна роботът и освободи Хануман от киселинната жица с лазер. Един от калфите откри майстор Баран Смит мъртъв в клетката му. Донесоха три носилки — за библиотекаря, за поета-воин и за Хануман, който се бе свлякъл в ръцете на Данло. Докато най-възрастният калфа — раздразнителна дребна жена на име Калере Чу — отиде да донесе дрехите на Хануман от клетката му, Данло остави другите да преместят все още голия му приятел от ледения каменен под на стълбището. Той се отдалечи по коридора и му трябваше само миг, за да открие стреличката на поета-воин, плъзнала се по пода до една от отоплителните решетки. После се върна при Хануман и преди калфите да успеят да го спрат, я заби в подскачащия мускул на врата му. Както бе казал Марек, наркотикът го приспа почти незабавно.
— Какво правиш? — попита го един от калфите — едър уплашен мъж на не повече от двайсет години. Беше потен и постоянно преглъщаше, сякаш дъвчеше някакъв противен корен, от който му се гадеше. — Искаш да го убиеш ли?
Данло се опря с окървавената си ръка на студения парапет и се загледа в измъчените очи на Хануман, най-после намерили забрава в съня.
— Заспивай, братко мой — прошепна той. После погледна към поета-воин, който спеше вечния си сън, умрял от истинската смърт. Данло знаеше, че никога няма да забрави последното му стихотворение. И че никога няма да забрави ужасното нещо, което бе казал Марек — че Хануман ли Тош е убиец на хора.
ГЛАВА 12
МАЙСТОРЪТ НА ПОСЛУШНИЦИТЕ
Носителят на двата пръстена винаги трябва да носи две оръжия: нож, за да отсича лъжите на тялото, и стихове, за да оголва истината на ума.