Огньовете на рая

— Той ми е приятел. Някога ми беше и любим. — Люси не я бе грижа за посоката на разговора, нито за това, че призна повече, отколкото й се искаше.

— А, да, разбирам. Бедният човек изглеждаше малко раздразнен.

— Сигурна съм, че просто си въобразявате.

— Обичам предаността у жената.

— Предполагам, че обичате предаността у всичките си подчинени, генерале.

— О — отвърна той с усмивка, — сигурен бях, че умът ви не отстъпва на красотата. Посетихте ли вече Маравиля?

— Не, но имам намерение. — Искаше й се да види плантацията отново. И Уейлър забеляза това.

— Разбира се, не можете да пътувате дотам сама заради бунтовниците. Значи мога да ви бъда от полза. Утре имам среща с някои от командирите си по места недалеч от Маравиля. Ще се радвам да ме придружите дотам.

Умът на Люси препускаше бясно. Инстинктите й я предупреждаваха да не ходи никъде с генерала; от друга страна, какъв по-безопасен ескорт можеше да си пожелае? Беше в Хавана само от няколко дни, но знаеше, че не може да отиде до Маравиля само с кочияша.

— Не знам.

— Ще дойда утре към осем. Имате цяла вечер за размисъл.

Американката отвори уста да се възпротиви, но офицерът се поклони и се отдалечи. Тя почувства облекчение, защото краткият им разговор я смути. Реши, че колкото и да й се иска да види Маравиля отново, няма да ходи там с Уейлър.

Тръгна си от празненството малко преди полунощ и беше една от първите. Колата я чакаше и лицето на кочияша грейна, като я видя. Пътят до вилата бе кратък, а нощният въздух — топъл, неподвижен и мек. Разбра, че е уморена едва когато Венида й отвори, но й стана приятно — бе прекарала чудна вечер. Тя се усмихна и подсвирна, докато влизаше в разкошната розова стая.

— Къде, по дяволите, скиташ цяла нощ?

— Шоз! — изкрещя Люси.