Неукротимо сърце
- Автор: Фийдър Джейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неукротимо сърце». Краткое содержание книги:
Пощенската карета от Ридинг се зададе насреща му, пощальонът наду предупредително рога си. Когато двуколката продължи напред със същата зашеметяваща скорост, бедният човечец се хвана здраво за капрата и ужасено затвори очи. Двете превозни средства се разминаха само на сантиметри.
— Милостиви боже! — извика възхитено файтонджията. — Този човек кара като дявол! Обзалагам се, че даже не остърга лака на вратичката. Вашият джентълмен явно много бърза, мадам.
Джудит се залови по-здраво за кожената облегалка, докато файтонът се друсаше по неравния път, опитвайки се да не изостава от двуколката на Маркъс. С малко закъснение се сети, че всъщност няма представа накъде се е насочил съпругът й. Не беше ясно дали отиваше в Рединг или в Оксфорд. Скоро щяха да излязат от кварталите, до които обикновено пътуваха лондонските файтони. Откъде ли знаеше къде се е скрил Грейсмиър с плячката си?
Излязоха в полето и Джудит се подаде през прозорчето.
— Виждате ли го?
— Ама разбира се, тъкмо зави на кръстовището. Струва ми се, че отива в Грийн Мен — извика през рамо файтонджията. — Това е единственото селище наблизо. На местните не им е особено приятно да живеят толкова близо до бесилката, но няма как.
— Разбирам ги — промърмори Джудит, отпусна се отново на вехтата седалка и извърна поглед от разлагащия се труп, който висеше на бесилката. На кръстовището файтонът зави наляво.
Маркъс влезе в двора на мрачен стар хан, над чиято врата се въртеше очукана табела — „Грийн Мен“. Той скочи от капрата, хвърли юздите в ръцете на мършавото ратайче, което си бъркаше в носа, облегнато на стената, и се запъти към паянтовата сграда. На влизане трябваше да се наведе, за да не си удари главата в ниската рамка на вратата. Камшикът за езда остана в ръката му.
От кръчмата вляво от коридора долитаха гласове; от кухнята в задната част на къщата се носеше миризма на зелен фасул и се смесваше с киселата воня на престояла бира. Гостилничарят изскочи от кръчмата, триейки ръце в мазната си престилка. Като видя посетителя си, очите му внезапно се разшириха при спомена за събитие, станало преди много години.
— Добър ден, Уинклър, радвам се да видя, че все още сте на работа — поздрави любезно маркизът, макар че лицето му беше мрачно и затворено. — Учудвам се как пазителите на реда още не са ви хванали.
Гостилничарят пристъпваше неспокойно от крак на крак и наблюдаваше неочаквания гост с пресметлива скритост, премесена с известен страх.
— Какво мога да направя за вас, милорд?
— Същото като някога — отговори Маркъс. — Знаете, че нямам намерение да ви създавам проблеми, Уинклър. Вашите… вашите гости са както обикновено в стаята над оборите, нали?
Гостилничарят облиза устните си и се огледа страхливо, сякаш очакваше да се появи някой пазител на реда.
— Щом вие казвате, милорд.
— Казвам го — отговори сухо Маркъс и се обърна рязко. — О, ако чуете необичайни шумове, ще се направите, че не сте чули нищо, нали? Знам, че можете да бъдете съвсем глух, Уинклър.
Гостилничарят изтри потта от челото си.
— Както желаете, милорд.
— Правилно. — Маркъс се усмихна подчертано любезно и излезе навън. Прекоси двора и мина от задната страна на къщата. Оборът беше масивна тухлена сграда в края на двора. Под наклонения му покрив се намираха две свързани една с друга стаи — в тях отсядаха само хора, които знаеха за съществуването им и бяха в състояние да платят за ползването им. Наемателите им никога не задаваха въпроси, защото повечето принадлежаха към престъпния свят. Какво се разиграваше между четирите им стени знаеха само онези, които в момента бях там. Засега Уинклър и клиентите му не бяха привлекли вниманието на полицията.
Маркъс вдигна глава към тесните прозорчета с железни решетки. Зад спуснатите завеси не се забелязваха никакви движения, не се чуваха и гласове. Той изкачи безшумно дървената стълба в края на слабо осветения коридор. Спря пред единствената врата на горния етаж и се ослуша. Сърцето му изведнъж заби силно и той разбра, че се вслушва в шумовете, които веднъж вече бе чул в тази стая. Шумове, които го бяха накарали да нахлуе в стаята с вдигнат камшик. Този следобед обаче отвътре не се чуваха плачове и хленчене. Само един стол изскърца по дървения под, после отново се възцари тишина.