Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
— Девети ноември. — Едва го чу.
— Моля?
— Тогава го открихме. На девети ноември.
Гласът му беше толкова тих, че се наложи Лейла да се наведе, за да го чува.
— Шестнайсет години след деня, в който Картър откри Тутанкамон. Иронично, като си помисли човек: двете най-велики находки в историята на археологията, направени на една и съща дата. Въпреки че нашата беше по-важната. И най-важната и до ден-днешен. Почти си струваше всичките лъжи и предателството, само и само че бях там.
Зад гърба им отново настъпи суматоха — гласове, тропане на крака по каменния под — и група туристи влязоха в ротондата, всичките облечени в еднакви жълти тениски. Лейла почти не ги забеляза.
— Да — измърмори старецът, — почти си струваше лъжите. Почти. Не съвсем.
Той изсумтя, вдигна трепереща ръка и попи насъбралата се в ъгъла на устата му слюнка.
— Беше на един блок от пясъчник. Продълговат, ей толкова голям. — Вдигна ръка, за да покаже размера. — Ранновизантийски, от около 336 г., управлението на Константин I. Триезичен текст на гръцки, латински и коптски. Имперско обръщение към гражданите на Александрия. Беше вграден в основите на по-късна ислямска постройка и затова беше оцелял в толкова добро състояние.
Сърцето на Лейла се разтупа и дробовете й пламнаха, както едно време като малка, когато се опитваше да задържи дъха си възможно най-много време. Разказвай ми, умоляваше го наум. Хайде, разказвай.
— Обявяваше завършването и освещаването на Църквата на Божи гроб — продължи той. — Тази църква. Описваше приемането от Константин на християнската вяра, предаността му към единствения истински Господ, отхвърлянето на всички други богове. Стандартни неща. Нищо необичайно. С изключение на последната част. Именно последната част беше важна.
Туристите в жълти тениски се бяха събрали пред едикулата и екскурзоводът им обясняваше историята на църквата. Един от тях, младеж с мазна, дълга до раменете коса снимаше с мобилния си телефон и апаратът издаваше бипкане, всеки път, когато направеше снимка.
— Отначало не можахме да повярваме — прошепна старецът и разклати глава. — Lukhnos Megas, candelabrum iudaeorum. Помислихме, че нещо не сме превели правилно, че става въпрос за нещо друго. Беше прекалено невероятно. Всички мислеха, че е останала в Рим, разбирате ли? Че гайзерите и вандалите са я отнесли през 455-а, когато са плячкосали града.
Лейла объркано прехапа устни.
— Не ви разбирам. Какво да са отнесли? Какво имате предвид?
Той сякаш не я чу.
— Двеста и петдесет години е била там, в Templum Pacis, Храма на мира. Откакто Тит я е изнесъл от развалините на Йерусалим. Тит я изнася от Йерусалим и две и половина столетия по-късно Константин я връща. Това казваше надписът. Затова беше толкова изключителен. Беше записано как е била върната от Рим и е била закопана в тайна камера под пода на новата църква на Константин, приношение към единствения истински Господ, символ на вечната християнска светлина.
Той вдигна трепереща ръка.
— Била е тук. Тук, пред нас. Цели осемстотин години. Скрита. Забравена. Докато не я намира Уилям дьо Релинкур. Опитах се да им кажа. Казах им, когато се върнах след края на войната, казах им, когато ме разпитваха, и до ден-днешен им казвам. Но те не ми вярват, не и след това, което направих, не и без никакво доказателство. А доказателство няма. Всичко остана у Хот. Била е точно тук пред нас.
Лейла едвам сдържаше отчаянието си. Той й говореше с гатанки.
— Кое? — изсъска. — Кое е било тук пред нас? Какво е закопал Константин под църквата?
Старецът отвори очи и я погледна. Мобилният телефон на туриста бипна за пореден път.
— Казах ви. Candelabrum iudaeorum. Lukhnos Megas.
— Не ви разбирам! — Гласът й отекна из ротондата и неколцина туристи се обърнаха да я погледнат. — Какво е това? Не ви разбирам!
Старецът се сепна от настойчивостта й. Помълча малко, след което бавно й обясни.
— О, Боже — прошепна тя, след като той свърши. — О, мили всемогъщи Боже.
За миг не намери сили да помръдне. След това намери с поглед младежа с мобилния телефон, стана и бързо тръгна към него.
Луксор
Когато Халифа пристигна в Александрийската банка, сейфът вече го очакваше на маса в подземието. Там го въведе заместник-директорът на клона, жена на средна възраст с начервени устни и сребрист шал, която го накара да подпише разни документи, отключи кутията и го остави сам, след като го уведоми, че ако му потрябва, ще бъде отвън.