Не е време за дракони
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич, Перумов Николай
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Теллалов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Не е време за дракони». Краткое содержание книги:
Но съществува място, наречено Средният свят. Тук слънцето е жълто като зеница на дракон, тревата е зелена, а водата — прозрачна. Към сините небеса се издигат кули на крепости от камък, но има и сгради от бетон. Тук птиците се стремят към висините, а хората си даряват усмивки и се обичат.
Дойде и времето когато този свят поиска своят нов господар от Света на Опакото, който трябваше да премине през много смъртоносни схватки с най-могъщите магъосници, владеещи четирите стихии, за да овладее Силата. Битката бе неравностойна, но съдбата следваше своят път…
— Но аз искам да стана вълшебница! — капризно възкликна Тиел. — Искам всички да ме обичат и да се боят от мен! Искам да седя в препускаща червена карета, да съм с бяла рокля, везана с диаманти, а отзад да седи момче-елф и да ми реши косите!
Рамес помълча, въздъхна и погледна Виктор:
— Брат й, какво ще кажеш, а?
— Амиии… щом иска момичето, защо не?
— Да, защо не — съгласи се гвардеецът. — Пък и за роднините полза…
Виктор игнорира последното.
В мълчание стигнаха до замъка — малко мрачен и също като другите сгради притиснал се към земята. На пръв поглед приличаше на изоставен, но така изглеждаше и центърът на града. В редките прозорци-бойници обаче мъждукаше светлина. Порти от тъмно ковано желязо зееха полуотворени, зад тях се виждаха неподвижни фигури.
— Има късмет сестра ти — подхвърли гвардеецът. — Преди няколко часа в града ни пристигна господин Анджей, маг първа степен! Такъв като него вижда силата като на длан, като през стъкло! Веднага ще ви каже дали има смисъл да се разкарвате чак до Терос… Е, беше ми приятно да ви услужа!
Той звънна със шпорите си и си тръгна. Тиел почти се втурна към замъка, но Виктор я спря, улавяйки ръката й:
— Къде, глупачке? Защо да си просим белята?
Беше й сърдит. Дръканиците пред войника за червена карета и елфически паж… Толкова убедително, че…
Тиел се изскубна от пръстите му:
— Късно е да кроим други планове! Хайде де, какво ти става? Да влизаме!
Виктор я последва, като проклинаше всичко на света — от саморазвиващите се бушони до гадните Дракони.
Влязоха.
Входът също се охраняваше от гвардейци. Само че униформите им бяха ушити по-грижливо и изглеждаха по чисти, пък и самите момци бяха като подбрани — снажни, все едно гренадирите на Петър Първи, с яки вратове и охранени мутри.
— Идваме да се поклоним на великия княз! — звънко извести Тиел. — Аз пътувам за Терос, за да започна обучение в магическата школа, затова искам да се срещна с бъдещите си васали!
Душата на Виктор се шмугна в петите от тази наглост на спътничката му. Май след малко трябваше да плюе на маскировката и да призовава Силата си…
Но гвардейците не се възмутиха. Те навярно намираха подобно поведение за нормално у самодоволните адепти на магията, а може би предпочитаха да пазят неутралитет по отношение на чародейски разправии. Така или иначе, старшият простичко им отвърна:
— Влизайте.
Кочияшите на пощенската карета бяха братя. Разбира се, не им бе позволено да вземат пътници. Но нима двама здрави зрели мъже ще устоят и ще подминат такава стопаджийка като Лойя Ивер?
Уви, останаха си само с лигите — Котката изобщо нямаше настроение за палавости.
Виктор и Тиел не бяха я изчакали на уговореното място!
Е, наистина, Лойя беше закъсняла, но само с четвърт час. А според следите излизаше, че момичето от Незнайния клан беше отвело пришълеца преди повече от три часа.
Ама че кучка!
Виктор би изчакал. И тя щеше да му разкаже как хитро е заблудила враговете му. И навярно би получила от него онова, което желаеше…
— Красавице, ще пийнеш ли с нас малко винце? — предложи по-възрастният брат, решил да пусне в ход старото изпитано средство.
В ръцете му се появи зле оплетена дамаджана, поне четирилитрова, вътре в която се клатушкаше червена, леко мътна течност. Лойя мислено се усмихна и каза нехайно:
— Защо пък не?
Седеше, притисната от двете страни от изпотените и възбудени мъже. Смело, на един дъх изпи половината чаша. Виното беше топло, сладко и силно. Братята се спогледаха радостно. По-големият протегна ръка за дамаджаната над коленете на Котката, като пътьом провери с лакти твърдостта на гърдите й. Преди да надигне виното, той многозначително подхвърли:
— Пръв съм.
Лойя едва се сдържа да не му избие зъбите.
— Добре — покорно се съгласи по-малкият.
— Още едно? — подкачи ги Лойя.
Лицата на похотливите мераклии засияха. Те вече виждаха близкото бъдеще в най-розови краски — засуканата млада мома в никакъв случай не можеше да ги надпие и скоро щеше да почне глупаво да се кикоти, да отвръща на засега шеговито-приятелските прегръдки и целувки… А сетне големият брат щеше да грабне на ръце омаяната пътничка, ще й помогне да се премести отзад, където е пълно с меки чували с поща, топове джуджешки и човешки вестници, колети, които трябва да бъдат предадени на получателите в Терос…
— Нещо изоставате, момчета! — изказа учудване Котката.
Братята се стегнаха. Тоест — занадигаха дамаджаната за по-продължително време. Виждаха, че Лойя си кърка, без да се преструва. Не, не може да бъде такова нещо — някаква си мома зелена да изгълта повече от тях!