Страхът на мъдреца (Част I)

— Само тази страна — поклати глава Нина, — три нощи подред.

Бавно развих парчето хартия и тутакси разпознах мъжа, който бе нарисувала. Очите му бяха напълно черни. На заден план имаше голо дърво и той стоеше в син кръг с няколко вълнообразни линии по него.

— Това би трябвало да е вода — посочи тя. — Но водата се рисува трудно. И се предполага, че той стои в нея. Около него навяваше сняг и косата му беше бяла. Но не успях да направя бялата боя. Смесването на бои за хартия е по-трудно, отколкото приготвянето на глеч за гърнета.

Кимнах, страхувайки се да говоря. Беше Синдер — човекът, убил родителите ми. Дори не ми се налагаше да се напрягам, за да видя лицето му в съзнанието си. Даже не трябваше да затварям очи.

Разгънах още пергамента. Имаше втори човек или по-скоро човешка фигура в огромна мантия с качулка. Под качулката не се виждаше нищо друго освен мрак. Над нея имаше три луни — пълна луна, полумесец и сърп. До фигурата стояха две свещи. Едната беше жълта с ярък оранжев пламък. Другата свещ беше под протегнатата му напред ръка — тя бе сива, с черен пламък и пространството около нея беше зацапано и потъмнено.

— Мисля, че това би трябвало да е сянка — обясни Нина и посочи мястото под ръката на фигурата. — Върху делвата се виждаше по-добре. Наложи ми се да използвам въглен за това. С боя не можех да го направя както трябва.

Отново кимнах. Това беше Халиакс, водачът на чандрианите. Когато го бях видял, той бе заобиколен от неестествена сянка. Огньовете около него странно притъмняваха, а качулката на мантията му беше черна като дъното на кладенец.

Разгънах свитъка докрай и разкрих и трета фигура, по-голяма от другите две. Мъжът носеше броня и открит шлем. На гърдите му имаше ярък символ, който приличаше на есенен лист, червен по краищата и преминаващ в оранжево към средата, с черно стебло.

Кожата на лицето му беше бронзовокафява, но ръката, която държеше вдигната нагоре, бе яркочервена. Другата му ръка беше скрита от голям кръгъл предмет, който Нина някак бе успяла да оцвети в метален бронзов цвят. Предположих, че това е щитът му.

— Този е най-лошият — каза Нина със сподавен глас.

Погледнах я. Лицето й изглеждаше мрачно и аз предположих, че е разбрала погрешно мълчанието ми.

— Не си права — уверих я аз. — Свършила си чудесна работа.

На устните й се появи слаба усмивка.

— Не това имах предвид — обясни тя. — Беше ми трудно да го направя. Докарах доста добре цвета на мед тук — докосна щита му, — но това червено — пръстът й допря вдигнатата ръка на мъжа — би трябвало да е кръв. По ръката му имаше кръв. — Тя потупа гърдите на фигурата. — А това беше по-ярко — като нещо, което гори.

Тогава познах мъжа. На гърдите му не беше изрисуван лист, а кула, обхваната от пламъци. Окървавената му протегната ръка не сочеше наникъде. Това беше жест на укор към Халиакс и останалите. Той беше вдигнал ръка, за да ги спре. Този мъж беше един от амирите, един от сиридите.