Гръбнака на света
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: paths of darkness #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 9789547612877
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Гръбнака на света». Краткое содержание книги:
Въпреки опасностите, Уолфгар ще оцелее, за да спечели най-ценната награда — един човек, който е смятал за изгубен завинаги.
— Уолфгар! — извика Морик неочаквано.
Ферингал най-сетне се бе съвзел, а със самообладанието му се бе завърнала и изгарящата го ярост. С кама в десницата, той се нахвърли върху варварина. Всъщност Морик нямаше за какво да се притеснява — Уолфгар беше чул рязкото движение и като вдигна бебето над себе си, се обърна и изби камата със свободната си ръка, след което заби коляно в слабините на нападателя си. Превит одве, Ферингал се свлече на земята.
— Мисля, че приятелят ми може да се погрижи мъжът ти никога да няма свои деца — смигна Морик на Мералда.
Тя обаче не го чу, неспособна да откъсне изумен поглед от Уолфгар и детето, което той току-що бе обявил за свое.
— Поднасям искрените си извинения за действията си на пътя, лейди Мералда — заяви варваринът, чиято публика се бе увеличила с появата на Лиам Уудгейт, Темигаст и половин дузина войници на прага.
Все още на пода, Присила вдигна към него поглед, изпълнен с недоумение и необуздан гняв.
— Вината е в бутилката и във вашата красота — продължи Уолфгар, после сведе ясносините си очи към детето в прегръдките си и се усмихна широко. — Съжалявам за своето престъпление, но не и за неговите последствия! Ни най-малко.
— Ще те убия! — изръмжа Ферингал и се надигна на колене.
Уолфгар се пресегна и го сграбчи за яката с една ръка. Изправи го на крака и го стисна за врата.
— Ще забравиш както за мен, така и за детето — прошепна той в ухото му. — Освен ако не искаш племената от Долината на мразовития вятър да сравнят със земята и замъка, и жалкото ти селце.
После го блъсна към Морик, който побърза да опре кинжала си в гърлото му, без да изпуска от поглед Лиам, Темигаст и останалите.
— Набавете ни припаси за из път — нареди Уолфгар. — Имаме нужда от храна и завивки за детето.
По лицата на всички в стаята, с изключение на варварина и на бебето, се изписа пълно смайване.
— Какво чакате! — ревна исполинът и Морик побутна Ферингал към вратата, като в същото време даде знак на Присила да мине пред него.
— Чухте го, нали? — сопна се Разбойника на Присила и на Лиам, а когато хвърли поглед през рамо и видя Уолфгар да пристъпва към Мералда, побърза да изтласка Ферингал навън.
— Защо го направи? — попита Мералда, щом остана насаме с варварина.
— Не беше много трудно да се досетя, че си в беда.
— Та аз те обвиних незаслужено!
— Напълно разбираемо — отвърна Уолфгар. — Била си уплашена и безпомощна. И въпреки това рискува всичко, за да ме спасиш. Не можех да не ти се отблагодаря.
Мералда поклати глава, прекалено объркана, за да осъзнае какво става. Безброй мисли се гонеха в съзнанието й, разкъсваха я противоречиви чувства. Беше видяла отчаянието в погледа на Ферингал и беше повярвала, че ще хвърли детето й върху скалите. Той обаче не го стори, нито допусна Присила да го направи. Мералда го обичаше… как би могла да не го обича! Но не можеше да отрече и онова, което изпитва към детето си, макар да знаеше, че никога, за нищо на света, не би могла да го задържи.
— Ще я отведа далеч оттук — рече Уолфгар, сякаш прочел мислите й. — Можеш да дойдеш с нас, ако искаш.
Мералда се засмя — тихичък, безрадостен смях, който много скоро щеше да отстъпи място на горчиви сълзи.
— Не мога — обясни тя. — Дължа го на съпруга си (ако все още ме иска) и на семейството си. Замина ли с теб, обричам ги на позор.
— Дългът ли е единствената причина да останеш? — попита Уолфгар, усетил нещо недоизказано.
— Обичам го! — отвърна Мералда през сълзи. — Знам за каква ме мислиш, но детето беше заченато преди…
Уолфгар вдигна ръка:
— Не ми дължиш обяснение. Нямам никакво право да те съдя, нито теб, нито когото и да било. Досетих се за твоите… неприятности и се върнах, за да ти се отблагодаря.
И като погледна към вратата, през която Морик беше извел Ферингал, добави:
— Той те обича. Видях го в очите му и в огромната му болка.
— Мислиш ли, че постъпвам правилно, като оставам?
Исполинът сви рамене — кой беше той, че да съди другите и техните постъпки?
— Не мога да го изоставя — рече Мералда и като се протегна, погали личицето на дъщеричката си. — Но не мога и да я задържа. Ферингал никога няма да я приеме — добави тя с глух, задавен глас, осъзнала, че много скоро ще трябва да се прости с детето си завинаги. — А може бе ще я даде на някое местно семейство, сега, когато вярва, че не съм го предала.