Фаворитката на султана
- Автор: Джонсон Джейн, Джонсън Джейн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Клибри"
- ISBN: 978-619-150-612-5
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Фаворитката на султана». Краткое содержание книги:
Мароко, 1677 г. Зад великолепните стени и възвисяващи се арки на двореца в Мекнес плененият син на местен вожд и изпълняващ непрестижната длъжност на писар Нус-Нус е обвинен в убийство. В опита си да избегне наказание за кървавото престъпление, което не е извършил, Нус-Нус се озовава забъркан в още по-коварен заговор и трябва да балансира между трите най-влиятелни фигури в двореца. Съдбата му се преплита с тази на друга пленничка – англичанката Алис Суон, изправена пред тежък избор: ислям и султански харем или смърт. Двамата се съюзяват в името на оцеляването си и на благополучието на сина на Алис, който е и син на страховития султан Мулай Исмаил. От опасностите и великолепието на Мекнес повествованието се прехвърля към средновековния Лондон с неговите неугледни улици и към декадентския двор на крал Чарлс II. Във Фаворитката на султана оживяват някои от най-интригуващите личности от този исторически период, вплетени в увлекателен разказ за интриги, лоялност и копнежи.
Лошият ми късмет продължава; посредникът господин Лейн не е у дома си в Пал Мал, а в офиса си в Корнхил. Дори не знам къде е Корнхил – звучи ми обезпокоително, селско и далечно, – но вземам бележка с адреса от прислужника му и наемам карета. Кочияшът се съгласява на невероятно висока тарифа и при условие да седна до него.
– Не мога да допусна да видят как те пускам вътре – казва, – това ще съсипе бизнеса ми сред почтените хора.
Изкушавам се да продължа пеша, но преглъщам гордостта си и се оказва, че предразсъдъците на човека са в моя полза, тъй като отвисоко гледката е изключително вълнуваща, а ние се движим по натоварените пътища в столицата и скоро започвам да разпознавам забележителности и улици: ето я реката, а оттук минах с господин Ашмол, когато посетихме господин Дрейкот; на Чансъри Лейн има задръстване от северната страна, водеща към залата за срещи на Кралското дружество. Това, че започвам да опознавам града, ми действа успокоително, сега ми се вижда по-малък, отколкото мислех в началото. Докато стигнем до Корнхил, събирам колкото мога повече знания, за да мога да се върна пеша, без да се налага да жертвам гордостта си пред лондонските кочияши. След това си спомням, че и Момо ще бъде с мен, а малките му краченца могат да се окажат проблем. Е, щом трябва, ще изкатеря и това дърво, казвам си, още изпълнен с оптимизъм и плащам на кочияша таксата от два шилинга.
Няма нищо лесно. Прочитам адреса по-внимателно. Гласи "Джонатан, Чейндж Лейн, Корнхил", което изглеждаше простичко, като го записвах. Само дето улицата се оказва малко обособено кралство, заедно с преките по нея. Вървя и се чувствам смален от високите сгради наоколо. Минавам покрай магазинчета за перуки, заложни къщи и таверни, ала преобладаващата миризма е тази на кафе. Спирам един младеж, който носи чувал на рамо.
– Търся Джонатан – казвам му, – Джонатан Лейн.
Той ме поглежда озадачено.
– А?
– Посредник за продажба на роби.
– Не познавам Джонатан Лейн, но това от другата страна на улицата е "При Джонатан". – Посочва голямо кафене с колонада. – Там търговците правят сделките си.
"При Джонатан" се оказва огромна и шумна пещера, пълна със сериозни мъже с триъгълни шапки, които говорят един през друг, седнали на гъсто наредени маси. Оглеждам помещението и хващам отделни думи – "добив", "стока", "капитал" и "марж". Това е търговски жаргон, но единствените стоки, които се появяват в ръцете им, са храната и напитките, които се сервират. Питам едно момче с престилка, което носи поднос с кани с кафе, къде мога да открия господин Лейн, но се налага да крещя заради шумотевицата.
– Ето го там – посочва то към ъгъла в дъното, – седи с господин Хайд, херцога на Йорк, посредник на Кралската африканска компания.
С доста трудности си проправям път към тях и се мотая наоколо известно време, докато ме забележат, тъй като са прекалено ангажирани с делата си. Най-накрая онзи със светлокестенявата перука вдига поглед към мен.
– Нямаме нужда от повече кафе, благодаря – и отново поглежда встрани.
Партньорът му, мъж със сако от синьо кадифе и богата украса, се взира в мен с любопитство.
– Той не работи тук, Томас, не и с това ориенталско облекло, освен ако не е дошъл с намерение да ни продаде ново приспособление за варене на турско кафе. Може би е някой от твоите?
Томас се обръща и ме оглежда от горе до долу; мръщи се.
– Не си от моите. Какво искаш?
Обяснявам му, че търся детето, което до тази сутрин беше на служба при херцогинята на Портсмут.
– О, малкият черен мавър на Луиз. Какво за него?
– Искам да го купя.
При тези думи и двамата се разсмиват.
– Да не би да организираш наддаване? Продаваш роднините си?
– Аз съм от мароканската делегация. Получи се неприятно недоразумение, детето беше продадено погрешка.
Томас Лейн се засяга.
– Определено не става въпрос за никакво недоразумение; предложих ѝ напълно честна сделка.
Другият мъж, господин Хайд, ме поглежда недоверчиво.
– Вие не сте от Мароко, нали така? Имам предвид по рождение. Откъде сте?
Казвам му, а той се усмихва с разбиране.
– Ах, аз се притесних, че Африканската компания е пропуснала истинска златна мина при някой с твоя ръст. Но не, покрили сме този район. Добре е да сме наясно.
Не съм съвсем сигурен какво имаше предвид с тези думи, но той изпитва наслада от робството, а това го прави дявол в очите ми, а партньора му – също такъв търговец с нещастия. Идеята да им дам пари ме отвращава, но трябва да спася Момо.
Обръщам се отново към господин Лейн.
– Какъвто и дълг да е покрила херцогинята с него, аз ще ви дам повече, ще останете на печалба.