Игрите на Немезида [bg]

— Май пропускате стратегията „да го пребием с гаечен ключ“. Тя ми е любимата.

— Не, не е.

— В този случай ще направя изключение.

— Не, няма. Мъченията са за аматьори.

— Е, и? Аз не съм професионалист.

Фред въздъхна и се обърна да го погледне.

— Тази твоя версия на безразсъден грубиян е почти толкова отегчителна, колкото и онази на непоправимия бойскаут. Надявам се скоро махалото ти да спре някъде по средата.

— Безразсъден?

Фред сви рамене.

— Откри ли нещо?

— Да — потвърди Холдън, — но го няма в новия драйвер. Чисти сме.

— Освен ако няма нещо друго.

— Аха.

— Сакай се кълне, че няма.

— Не съм съвсем сигурен как да го приема — каза Холдън. Миг по-късно подхвърли: — Та, мислех си…

— За съобщението от „Пела“?

— Да.

Фред стана. Изражението му бе твърдо, но нелишено от състрадание.

— Очаквах тази битка, Холдън. Но тук е заложено нещо повече от Наоми. Ако протомолекулата бъде превърната в оръжие или дори само пусната отново на воля…

— Това няма значение — прекъсна го Холдън. — Не, чакай. Не прозвуча както трябва. Разбира се, че има значение. Има голямо значение. Просто не променя нищо. Не можем… — Той млъкна, преглътна. — Не можем да отидем за нея. Аз имам един кораб, те имат шест. Всичко в мен иска да запаля двигателите и да се втурна натам с пълна тяга, но това няма да помогне.

Фред мълчеше. Далечният звук от смеха на Сакай се разнесе от екрана. И двамата не му обърнаха внимание. Холдън погледна към ръцете си. Имаше чувството, че се изповядва. Може и така да беше.

— Каквото и да става — поде той, — в каквото и да е замесена тя, аз не мога да го оправя, като облека бляскавите доспехи и препусна в битка. Единственият начин, който виждам, за да ѝ помогна, е да действаме както планирахме. Да те откарам на Луната. Ако успееш да използваш Доус, Сакай и Авасарала, за да установиш някаква комуникация с тези копелета, Наоми може да е разменна монета. Можем да я трампим за някого от хората в карцера. Или за Сакай. Или нещо такова.

— До такова заключение ли стигна?

— Да — каза Холдън и тази дума имаше вкус на пепел.

— Пораснал си, откакто се видяхме за първи път — отбеляза Фред. Холдън долови съчувствието в гласа му. Утехата. — Това ме кара да съжалявам, че те нарекох „безразсъден“.

— Не съм убеден, че това е хубаво. Ти някога правил ли си го? Да обичаш някого, все едно е част от теб, а после да го изоставиш в беда?

Фред сложи ръка на рамото на Холдън. Въпреки цялата крехкост, която възрастта и несгодите бяха внесли в лицето и тялото на мъжа, хватката му още бе силна.

— Синко, скърбил съм за повече хора, отколкото ти някога си срещал. В този случай не можеш да се довериш на сърцето си. Трябва да правиш каквото ти диктува умът, а не чувствата.