![Московският клуб (Къртица 3) [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/0/4/moskovskiyat-klub-krtica-3-bg-download.jpg)
Московският клуб (Къртица 3) [bg]
- Автор: Файндер Джозеф
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Горекс Прес. Интерпринт
- ISBN: 954-616-002-4
- Переводчик: Йорданка Пенкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Московският клуб (Къртица 3) [bg]». Краткое содержание книги:
„Московският клуб е реалистичен и мъдър и тревожен като нощ с тайните служби“. Джъстин Скот, автор на бестселърите „Корабен убиец“ и „Деветте дракони“
„Неотразим. От катакомбите на Париж и светая светих на Вашингтон до мавзолея на Ленин „Московският клуб“ поднася интрига и екшън“. Дейвид Морел, автор на бестселърите „Първа кръв“, „Братството на розата“ и „Петата професия“
Сякаш това не му стигаше, ами трябваше да понася и неспирното дърдорене на федералните, които бяха настояли да дойдат. Изглежда мислеха, че ще се справи по-добре, като се въртят около него, задават му малоумни въпроси, развяват костюмчетата си с жилетки и най-вече се правят на важни. Докато неговото единствено желание беше да им каже: „Добре, печелите. Проклетото произшествие е било измама“. И да се свърши най-после. Да прати проклетите федерални да си пишат отчетчетата и да се прибират в мотелите си, а той да си иде вкъщи и да поспи. „Махайте ми се от главата — му се искаше да им каже — и ме оставете да си гледам работата“.
Към четири и половина сутринта най-после капитулира.
— Добре, тарикати такива — рече, — този тип го е инсценирал. Избягал е.
Обърна се и се втурна към полицейската кола.
По пътя за вкъщи спря пред тъмната гара и пусна една монета в автомата зад нея. Кутията леденостуден газиран гроздов сок изтропали по улея. Отвори я, отпи голяма глътка и тръгна уморено към колата.
„Хитрото му копеле — мислеше си той, докато караше към къщи, и се усмихваше на себе си. — Каквото и да е направил, няма как да не му се възхитиш на акъла.“
Зави в алеята пред дома си, спомни си, че бившата му съпруга Уенди я няма, и пак се усмихна.
Стоун знаеше, че през дългия си живот Леман е посещавал Париж безброй пъти, по работа или за удоволствие. Сега разбираше, че две от тези посещения са били, за да се срещне с дъщерята, която никой не е подозирал, че има.
Внезапно му хрумна една идея. Прехвърли телефонния указател за имена на фотоархиви — компании, които да разполагат с обширни фото досиета на исторически и не чак дотам исторически личности, на събития и моменти, запечатани на филмова лента от фоторепортерите в течение на годините. В Ню Йорк имаше само няколко такива компании. Списанията, вестниците и издателствата много разчитаха на тях.
Направи списък на четири от най-големите фотоархива в Париж и ги посети един след друг. Търсеше снимки на Уинтроп Леман в Париж, правени през две определени години.
„Веднъж Берия й разреши да замине за Париж…“
Соня Кунецка.
Кога е било това?
През 1953 година…
Възможно ли е дъщерята на Леман да е била фотографирана? Погребана е в Париж, името й бие на очи, написано е с големи златни букви. Ако Леман или Берия са искали да запазят съществуването й в тайна, тогава защо са я погребали в най-прочутите гробища на Париж?
Все някой трябва да е видял тази жена в Париж.
Но след неколкочасово обезсърчително търсене Стоун не бе успял да намери нищо.
Най-накрая влезе в четвъртия по списъка си архив, малък дюкян на улица „Сен“, на чиято витрина беше написано: РОЖЕ ВИОЛЕ.
Покрай стените, от пода до самия таван бяха натрупани зелени папки, без съмнение пълни със снимки.
— Търся снимки на едно лице — каза Стоун на френски на младата служителка.
— Историческа личност, дипломат, учен?…
— Ами, всъщност нито едното, нито другото, нито третото. Дъщеря е на американски държавник. Името й е Соня Кунецка.
— Чакайте да проверя.
Жената започна да рови в голяма картотека. След няколко минути вдигна очи.
— Родена през 1929, починала през 1955 година, така ли?
— Да, точно тя е.
— Един момент.
Тя се качи на опряна в стената стълба и извади голям зелен албум с надпис История на Съединените щати, К. Л. Постави го пред Стоун и го разтвори. Снимките бяха чистичко прикрепени, текстовете към тях бяха написани на машина. Докосна страницата с показалеца си и каза:
— Мисля, че е тази.
Беше Соня.
Снимката беше правена от известен френски светски фотограф на приема съветското посолство в Париж. Тя беше права и разговаряше с някого, който не беше Уинтроп Леман, а само на крачка встрани няколко мрачни на вид мъже бяха вперили в нея очи.
— О — каза внезапно жената, — опасявам се, че не е точно тази.
— Да, тази е.
— Не, не мисля. Тази снимка е с дата от 1956 година. — Засмя се нервно. — Значи една година след смъртта й. Не може да е същото лице.
Хиляда деветстотин петдесет и шеста? На надгробния паметник пишеше 12 април 1955 година.