Здрач

Отначало не разбрах. Продължих да го гледам безучастно, докато думите една по една не се наместиха в главата ми като ужасяващ пъзел. Едва съзнавах звука на забързаното ми сърце, докато дишането ми се бе превърнало в хипервентилиране, въпреки че усещах острата болка на протестиращите ми ребра.

Той не каза нищо — само наблюдаваше лицето ми предпазливо, докато болката, която нямаше нищо общо със счупените ребра, болка, която беше безкрайно по-лоша, заплашваше да ме смаже.

И тогава друга сестра влезе целеустремено в стаята. Едуард стоеше мирно като камък, докато тя премери изражението ми с тренирано око, преди да се обърне към мониторите.

— Време е за болкоуспокояващите, а, съкровище? — попита мило тя, като почука абокада.

— Не, не — промърморих, като се опитвах да прогоня агонията в гласът ми. — Нямам нужда от нищо. — Не можех да си позволя да затворя очите си сега.

— Няма нужда от смелост, мила. Ще е по-добре да не се напрягаш толкова — трябва ти почивка. — Тя почака, но аз поклатих глава.

— Добре — въздъхна тя. — Натисни бутона, когато си готова.

Тя хвърли на Едуард строг поглед и хвърли още един обезпокоен поглед към машинарията, преди да излезе.

Студените му ръце бяха на лицето ми — гледах го с подивели очи.

— Шшт, Бела, успокой се.

— Не ме напускай — помолих го с разбит глас.

— Няма — обеща той. — Сега се успокой, преди да извикам сестрата, за да се погрижи за теб.

Но сърцето ми не можеше да се забави.

— Бела. — Той погали разтревожено лицето ми. — Не отивам никъде. Ще бъда тук, докато имаш нужда от мен.

— Заклеваш ли се, че няма да ме напуснеш? — прошепнах аз. Опитах се поне да овладея задъхването. Ребрата ми пулсираха.

Той положи ръцете си от двете страни на лицето ми и приближи лицето си до моето. Очите му бяха разширени и сериозни.

— Заклевам се.

Мирисът на дъха му беше утешителен. Изглежда, че облекчи болката на дишането ми. Той все още задържаше погледа ми, докато тялото ми бавно се отпусна и бибипкането възвърна нормалното си темпо. Очите му бяха тъмни, по-близо до черно, отколкото до златно днес.

— По-добре? — попита той.

— Да — казах предпазливо.

Той поклати глава и промърмори нещо неразбираемо. Стори ми се, че чух да казва «преувеличена реакция».

— Защо каза това? — прошепнах, като се стараех гласът ми да не трепери. — Да не би да си се изморил да ме спасяваш през цялото време? Искаш ли аз да си тръгна?

— Не, не искам да бъда без теб, Бела, разбира се, че не. Бъди разумна. И също така нямам никакви проблеми със спасяването ти — като изключим факта, че аз съм този, който те поставя в опасност… че аз съм причината ти да си тук.

— Да, ти си причината — намръщих се аз. — Ти си причината да съм тук — жива.

— Почти. — Гласът му беше едва доловим шепот. — Покрита със системи и пластири и едва движеща се.

— Нямах предвид скорошното ми преживяване на косъм от смъртта — казах аз, като ставах все по-раздразнителна. — Мислех си за другите пъти — можеш да си избереш. Ако не бе заради теб, щях да гния нейде из гробищата на Форкс.