Дан на Хрътките

— Зная кой си, о, Господарю на безсилието. Кралю на пепелищата. Владетелю на Мъртвите земи. Роден за слава и прокълнат да я унищожава всеки път. Убиецо на блянове. Рушителю на…

— Добре, добре. Достатъчно. Не съм аз този, който живее в руини.

— Не, но винаги ги оставяш след себе си, Каллор. Хайде, влезте, ти и твоите двама Други. Поздравявам ви като гости, тъй че няма да изтръгна живота ви и да погълна душите ви със звънлив смях. Не, просто ще ви направя чай.

Нимандър и Скинтик пристъпиха след Каллор в мрака.

Въздухът беше студен, камъните — обвити в бял, прошарен с кехлибарени жилки скреж. Там, където трябваше да са другите две стени, се издигаха черни лъскави прегради от някакво неизвестно вещество и да се загледаш в тях дълго означаваше да се замаеш — Нимандър едва не залитна напред, но Скинтик го задържа и му изшепна:

— Не обръщай внимание на леда, братовчеде.

Лед. Да, беше точно това. Изумително прозрачен лед…

Пред малко огнище се беше присвила фигура. Дългопръстите ръце окачаха почерняло котле на куката над жаравата.

— Изядох последните печени сладкиши, за жалост. — Думите се изсипаха монотонно изпод широката черна плъстена шапка. — Повечето просто подминават. Нищо интересно не виждат. Никой не се е доближил да се възхити на градината ми.

— Градината ти? — учуди се Скинтик.

— Да. Малка е, знаеш ли. Скромна.

— Гърнето с двете цветя.

— Точно така. Лесна за оправяне. Всичко по-голямо и плевенето ще те побърка, разбираш ли.

— Отнема цялото време — подхвърли Каллор, докато оглеждаше наоколо.

— Точно така.

Дълъг каменен олтар с грижливо сгънати бели кожи служеше за легло на джагъта. Близо до него имаше писалище, дървото беше почерняло, а столът пред него беше с висок гръб и тапициран с еленова кожа. В една ниша в най-високата стена стоеше триног сребърен свещник, окислен до черно. Свещи от пчелен восък мъждукаха с треперлива жълта светлина. До олтара беше подпрян огромен меч в ножница, с кръстата дръжка, дълга колкото детска ръка. Оръжието бе обвито в гъста паяжина.

— Знаеш името ми — каза Каллор. — Но аз още не съм чул твоето.

— Вярно е.

Нещо опасно се промъкна в гласа на Каллор, когато заяви:

— Държа да знам името на своя домакин.

— Веднъж, преди много време, пред мен дойде един вълчи бог. Кажи ми, Каллор, разбираш ли естеството на зверските богове? Не, разбира се. Ти си само един звяр, в обидния смисъл — обиден за зверовете сиреч. И тъй, защо най-древните богове на този свят са били, всички до един, зверове?

— Въпросът не ме интересува, джагът.

— А отговорът?

— Имаш ли отговор?

Ръцете се пресегнаха, вдигнаха котлето от куката и пара обви дългите пръсти.

— Това трябва да се позапари малко. Необичаен ли съм в склонността си да отбягвам такива преки въпроси? Черта, присъща изключително на джагътите? Едва ли. Знанието може да е безплатно; гласът ми — не. Скъперник съм, уви, макар че невинаги съм бил такъв.

— Тъй като не виждам особена ценност точно в това, няма да се пазаря с теб — каза Каллор.

— А, ами Другите с теб? Те дали няма да се интересуват?