И няколко червени рози

Думите на Еди ясно обобщаваха случилото се между тях в последните дни. Проблемът не беше, че си е тръгнала набързо от съда. А доста по-дълбок.

— Не съм се съмнявала в теб, мамо, наистина — заекна Данс.

— О, и това го казва експертът по кинесика! — усмихна се Еди. — Който разпознава всички лъжливи сигнали.

— Мамо…

— Кейти… Мислеше си, че е възможно да съм убила Хуан.

Данс въздъхна. В душата й зейна празнота. С треперещ глас каза:

— Може би, мамо. Но обичта ми към теб не намаля. Нито уважението. Но, да, права си.

— Лицето ти онзи ден в съда, когато определиха гаранцията… Разбрах, че се чудиш дали съм виновна.

— Съжалявам, мамо — отрони Катрин.

Еди направи нещо съвсем необичайно. Разтърси я за раменете. С всички сили.

— Не смятай да се извиняваш — сряза я грубо майка й.

Данс примигна и отвори уста.

— Мълчи, Кейти. Слушай. Цяла нощ не мигнах. Преследваше ме съмнението в очите ти, подозрението… Остави ме да довърша. Цяла нощ стоях будна, разярена, обидена. Но накрая разбрах нещо важно. И се почувствах много горда. — Топла — също тъй необичайна — усмивка грейна на лицето й и смекчи острите й черти. — Много горда.

Данс се намръщи.

— Знаеш, Кейти, че родителите винаги се съмняват дали са успели да възпитат добре децата си. Убедена съм, че и ти си го изпитвала.

— О, по десет пъти на ден.

— Надяваме се, молим се, че даваме на децата си необходимото — способности, воля, смелост. Нали до това се свежда всичко. Не да се борим вместо тях, а да ги подготвим да устояват в собствените си битки. Да ги научим да мислят критично, самостоятелно. — По страните на Данс се стичаха сълзи. Майка й продължи: — И когато видях как се двоумиш и обмисляш случилото се, разбрах, че съм успяла. Напълно. Не съм отгледала слепец. Предразсъдъците заслепяват, омразата — също. Но и любовта и предаността. А ти търсеше истината. — Еди се засмя. — Беше на погрешен път, разбира се. Но не мога да те виня за това.