Лично правосъдие
- Автор: Кларксон Джон
- Серия: Джак Девлин #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Лично правосъдие». Краткое содержание книги:
Джак Девлин е частен детектив в застрахователна компания. Бивш агент от секретните служби, той е обучен да убива ефикасно и безмилостно. След една подгизнала от уиски нощ братът на Джак изчезва.
По-късно е открит в кома. Ключът към престъплението се крие в най-тъмните, най-опасните сенки на нелегалните нюйоркски клубове, в които над нощта властват сексът, наркотиците и безпощадната корупция. И където Джак Девлин ще открие, че смъртта е най-доброто отмъщение…
Мерилин и децата останаха вътре.
Джордж бе отслабнал толкова много, че кожата висеше по лицето му, но когато видя Джак, той се усмихна с разкривената си уста.
Носеше избелели джинси и стара червена риза с петна от бяла боя. Краката под леките му обувки бяха боси. Дрехите му висяха. Изглеждаше прекалено крехък, за да е големият му брат Джордж, но беше започнал да добива слънчев загар, който му придаваше здрав вид.
Двамата нежно се прегърнаха. Девлин седна до него с лице към червения залез.
— Как си, Джордж? — попита той.
Дясната половина на лицето на брат му не се движеше в пълен синхрон с лявата и думите му бяха леко провлачени.
— Ами, зная, че видът ми предизвиква съжаление, но се оправям. Всичко ще бъде наред.
— Можеш ли да ходиш нормално?
— Да, с бастуна. Трябваше ми известно време да накарам единия си крак да стъпва пред другия, но от ден на ден става все по-добре. Докторът казва, че след година няма да се забелязва абсолютно нищо, освен ако не се вгледаш съвсем отблизо.
— Джордж, ужасно съжалявам.
Брат му кимна.
— Да, зная — отвърна той. — Знаех, че ще пристигнеш тук разкаян. Вината не беше твоя, Джак. Наистина не беше.
— Не трябваше да си тръгвам и да те оставям сам, Джордж. Извинявай.
Брат му махна с ръка.
— Мерилин ми каза, че си открил кой го е направил.
— Да.
— Съобщи ли в полицията? Можеш ли да докажеш нещо?
— Всичко е уредено, Джордж.
— Какво искаш да кажеш?
— Не би трябвало да разговаряме за това, Джордж.
— И няма да ми кажеш какво си направил, така ли?
— Лекарите не искат да си мислиш за това.
— Мисля през цялото време, Джак.
— Казаха, че няма да си спомняш нищо.
— А, трябваше ми малко време да подредя нещата, но вече си спомням. Когато се свестих, не знаех нищо. Само, че съм ранен. Свестих се в онази болница и просто исках да затворя очи и отново да заспя. Исках да спя колкото мога повече и да не мисля за нищо. После, когато окончателно се събудих, просто исках да разбера какво ми е. Не можех да ходя. Не можех да сядам. Почти не можех да говоря.
Девлин гледаше Джордж и отново го обзе предишното чувство за вина. Слушаше неподвижно, докато слънцето продължаваше да се спуска по червеното небе. Не знаеше как да утеши брат си.
— Но когато дойдоха Мерилин и децата и най-после ме преместиха от онази градска болница — продължи Джордж, — започнах да идвам на себе си. Облаците се разкъсаха, нали ме разбираш? Докторът в Кънектикът ме вдигна на крака. Започнах да подреждам нещата в главата си. Спомних си всичко съвсем бързо. Спомних си онзи тип, който каза на двете огромни копелета да ме изхвърлят от бара му. Спомних си и какво направиха с мен. И оттогава насам постоянно си мисля как да ги открия. Как да накарам ченгетата или когото и да е да направи нещо по въпроса.
Когато слънцето се спусна зад хоризонта и ги заслепи с червения си сумрак, Девлин се обърна към големия си брат.
— Аз ги открих, Джордж — каза той. — Всичките. И накарах и последния от тях да си плати за онова, което направиха с теб. Повярвай ми, Джордж, и последния.
Джордж погледна брат си и бавно кимна. От очите му като че ли бе изчезнало малко от болката, яростта и объркването. Той кимна още веднъж и отвърна:
— Хубаво. Няма да забравя случилото се, но сега поне мога да престана да мисля за него. Сега наистина всичко свърши.