Кръгът на Матарезе
- Автор: Ладлэм Роберт
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Год: Компас
- ISBN: 954-8181-13-4
- Переводчик: Димчо Димов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кръгът на Матарезе». Краткое содержание книги:
Брей изтича нагоре по пътеката, придържайки се към сенките, доколкото може, като намали темпото до бърза походка, когато излезе на терасите пред стълбището до самата вила. Там някъде, горе, беше паникьосаният Скози. На кого ли се опитваше да се обади? Кой ли можеше да вземе решение, което силен, но изплашен мъж не беше в състояние да стори?
Скофийлд изкачи стъпалата бързо с револвера на телохранителя в джоба на панталоните си, браунингът му беше в кобура под смокинга. Той премина през френския прозорец в претъпканата зала; това беше „градината“, отдадена анахронично на начупените звуци на диско ритъма. От тавана се спускаха въртящи се огледални глобуси или цветни светлини, мятащи се лудо, а танцьорите ръкомахаха заедно, техните лица бяха с неподвижни изрази, загубени в ритъма, в „тревата“ или в алкохола.
Това беше най-близката зала, до най-прякото стълбище, до най-близката тераса по пътя от фонтана на Иполито. В състоянието, в което се намираше Скози, това трябваше да бъде помещението, в което трябваше да влезе първо. Имаше два входа: кой ли беше избрал?
Движението на дансинга се наруши и Брей получи своя отговор. Имаше една тежка врата в стената зад дългата блок маса. Двама мъже тичаха към нея; те бяха повикани. Беше вдигната тревога.
Скофийлд се отправи към вратата, извинявайки се на множеството виещи се тела, и бавно я отвори, ръката му беше върху браунинга под сакото. Зад вратата имаше едно тясно, виещо се стълбище от дебел червен камък; той чуваше стъпките горе.
Дочуваха се и други звуци. Някакви мъже крещяха, после два гласа се извисиха в отговор, единият по-силен, но по-спокоен, другият беше на ръба на истерията. Последният глас принадлежеше на граф Гиламо Скози.
Брей тръгна нагоре по стълбите, опирайки гърба си о стената, държейки браунинга плътно до тялото си. При първия завой имаше някаква врата, но гласовете не идваха откъм нея; те бяха по-нагоре, зад втората врата, диагонално над третата площадка. Скози вече крещеше. Скофийлд беше достатъчно близо, за да чува думите.
— Той говореше за Бригадите и — о, господи! За овчаря! За корсиканците! Той знае! Мила майчице, той знае.
— Тишина! Той се преструва. Не знае нищо. Беше ни казано, че може да постъпи така; старецът му се е обадил и е знаел някои конкретни факти. Повече, отколкото предполагаме, и това е тревожно, уверявам ви.
— Тревожно! Та това е катастрофа! Една дума, едно щракване с пръсти, един дъх и аз ще бъда разорен, навсякъде!
— Ти? — изрече по-силният глас властно. — Ти си нищо, Гиламо! Ти си само това, което ние ти кажем да бъдеш. Запомни това… Ти избяга, разбира се. Ти не му остави и най-малкото съмнение, че всичко, което ти е казал, е истина.
Настъпи къса пауза.
— Обадих се на моя телохранител, казах на американеца да остане там, където беше. Той е под дулото на пистолета, все още до фонтана.
— Ти какво? Оставил си го с някакъв телохранител? Един американец? Ти луд ли си? Това е невъзможно. Той не е нищо подобно!
— Той е американец, разбира се, че е! Говори американски английски — съвършен американски. Използва името Пастор и аз ви го казах.
Нова пауза, този път по-дълга, напрежението беше наелектризирано.
— Ти винаги си най-слабата връзка, Гиламо; ние знаем това. Но сега ти си се закопал твърде много. Оставил си един открит въпрос, където е можело да няма въпроси! Този мъж е Василий Талеников! Той сменя езиците както хамелеона цветовете, а ще убие телохранителя с не повече усилия, отколкото да смачка някоя хлебарка. Ние не можем да си позволим да те оставим жив, Гиламо. Не трябва да остава никаква връзка. Никаква.
Тишина… Кратка, нарушена от пистолетен изстрел и от последвалия го издъхващ вопъл. Гиламо Скози беше мъртъв.
— Оставете го! — изкомандва непознатият консилиере на Матарезе. — Ще го намерят на сутринта, колата му ще бъде на дъното на дефилето на Хадриан. Отидете и открийте този „Пастор“, този неуловим Талеников! Той няма да ви се даде жив, затова не се и опитвайте. Открийте го. Убийте го… И момичето в бяло, нея също. Убийте ги и двамата.
Скофийлд залегна на тясното стълбище, зад завоя. Последните думи, които чу иззад вратата горе обаче, бяха толкова странни, толкова сковаващи, че той почти спря, изкушен да стреля към убийците, които се появиха, и да отиде, за да се срещне с непознатия мъж, който ги изпрати.
— … Скози! Боже господи! Свържете се с Торино. Кажете им да се обадят на орлите, на котката. Трябва да ги погребем…