Пъклена кръв

Продължи напред. Другата му ръка мъкнеше черната сабя на Легион, от която все още капеше кръвта на демона. Продължи през прокълнатата мъгла, която бълваше от разбитата част на портала зад него. След като посече Легион, той избяга от онази ломотеща, подлудяваща гмеж, която се събираше в мъглата, за да посрещне по-големите мерзости, които бавно изпълзяваха в този свят.

„Да правят каквото искат... стига да ме оставят на мира“.

Тръгна по единствения път, който му оставаше, покрай брега на езерото, като внимаваше да не доближава двете останали страни на пирамидата, които още сияеха през леда.

Конусът бяла светлина около Луцифер продължаваше да блести дори в черната мъгла, но Джордан знаеше, че чистотата му е опетнена. Порталът бе повреден и бе само въпрос на време тъмният ангел да се освободи.

Беше твърдо решен да е до Ерин, когато това се случи, та било то само за да прегърне за последен път студеното й тяло. Все пак в сърцето му оставаше искрица надежда, която му даваше сили да продължи напред, да прави една мъчителна крачка след друга:

„Може би все още е жива... може би ще успея да я целуна за последен път“.

Накрая в мъглата се появи тъмночервено сияние. Когато приближи, Джордан видя, че то идва от огнената сфера около стълба на Sanguis. Излезе със залитане от гъстата мъгла и забърза напред - но откри, че сферата е празна.

Ерин я нямаше.

Опря се на сабята и се огледа - и видя, че не е съвсем сам.

Лъвчето чакаше на брега на езерото, без да откъсва поглед от леда. Джордан изкуцука до него и проследи напрегнатия му поглед.

Там се движеха две фигури.

Рун... и Ерин.

Тя вървеше до сангвиниста, притиснала Кървавото евангелие към гърдите си. Сиянието на книгата къпеше двамата в златна светлина.

Искаше му се да извика от радост, да изтича до нея, но можеше само да рухне на колене на брега на езерото - знаеше, че не може да пресече външните страни на огнената пирамида. Помъчи се да разбере как тя все още е жива, как е преминала през тази бариера.

„Да не би книгата да я е изцелила? Да не би сиянието ѝ да е позволило на Ерин да преодолее огнената завеса?“

-      Ерин! - извика той. Искаше ако не друго, то поне да види отново лицето ѝ.

Тя го чу и се обърна.

Долната половина на лицето ѝ бе омазана в черна кръв. Тя го забеляза, но в очите ѝ нямаше радост, а единствено мъка. Рун също се обърна през рамо и Джордан видя раната на гърлото му.

И разбра истината. Не книгата я бе изцелила; не сиянието ѝ бе позволило да премине бариерата.

„Изгубих я“.

Рун докосна ръката на Ерин и с един последен неутешим поглед тя се извърна.

-      Отиде си - каза глас зад него. Елизабет беше подгизнала от кръв, предимно нейната собствена.

Джордан погледна към огнения син стълб от онази страна, където Елизабет бе пазила камъка Aqua. Той продължаваше да блести ярко.

-      Бях принудена да отстъпя - обясни Елизабет. - Някакъв огромен звяр, целият в пипала...