Безумният кораб
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Liveship Traders #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Ем Би Джи Тойс
- ISBN: 978-954-2989-68-4
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Безумният кораб». Краткое содержание книги:
Книгите на Робии Хоб са като диаманти сред циркониево море.
Джордж Р. Р. Мартин
Малта веднага се раздразни.
— Рейн, говорим за баща ми. Не мога да чакам майка ми да пише на твоята майка. Ако искаме да го спасим, трябва да действаме веднага.
Усещането не беше приятно.
— Малта, аз не съм способен да ти помогна директно. Аз съм най-малък син.
Тя гневно тропна с крак.
— Не ти вярвам. Ако ме обичаш, ще ми помогнеш.
С неочаквано раздразнение той си помисли, че тя звучи точно като драцената.
Това беше опасна мисъл в споделен сън. Земята под тях неочаквано се разтърси. Втори, по-силен трус последва първия. Малта се вкопчи в едно дърво.
— Какво беше това?
— Земетресение — спокойно отвърна Рейн. Тези явления бяха сравнително чести в Трехог. Висящият град се поклащаше заедно с околните дървета и оставаше невредим. Но разкопките често се оказваха засегнати. Интересно дали в момента се случваше истинско земетресение, намерило отклик в съня му, или това беше въобразено?
— Зная какво е земетресение — раздразнено отвърна Малта. — По цялото протежение на Прокълнатите брегове има трусове. Говорех за звука.
— Какъв звук? — смутено попита той.
— Драскане и стържене. Не го ли чуваш?
Рейн го чуваше през цялото време, и буден, и спящ — това бе звукът от нокти, драскащи немощно срещу обгръщащия ги гроб.
— Ти също ли го чуваш? — смая се Рейн. Той се бе научил да загърбва звука, до този момент неизменно отдавал го на въображението си.
Преди той да е успял да каже още нещо, всичко около тях започна да се променя. Гората около тях започна да се покрива с цвят. Топлият вятър понасяше ухание на зреещи плодове. Мъхът под краката им стана по-груб, а пътеката засия под светлината на слънцето. Небето придоби по-плътен цвят. Това вече не беше споменът на Рейн. Някой друг прибавяше към този образ, и това надали беше Малта.
Когато буреносни облаци започнаха да покриват хоризонта, младежът вече бе сигурен в източника на промяната. Той сепнато погледна нагоре; усилващият се вятър откъсваше плодове. Един от тях падна право край краката на Малта и се разби. Плътната миризма на разсипалия се нектар бе почти гнила.
— Малта, трябва да се сбогуваме. Кажи на майка си да…
Над тях мълния напука небето. Почти веднага я последва трясъкът на гръм. Непозната миризма изпълни въздуха. Треперещата Малта безмълвно протегна показалец към небето. Вихрите разрошваха косата ѝ и притискаха нощницата към тялото ѝ.
Над дърветата се издигаше драцена. Мощният замах на крилете пораждаше тези вихри. Дори притъмняването, предизвикано от облаците, не можеше да намали славата ѝ. Цветовете преливаха върху сребристите люспи. Очите ѝ имаха цвета на мед.
— Аз мога да ти помогна — заяви женската. Нейният глас бе гръмовен. Клонът на едно близко дърво се отчупи и тежко полетя към земята. — Освободи ме, а аз ще ти помогна. Обещавам ти.
Крилете отново я издигнаха към небето, където тя описа завой. Дългата опашка посече облаците след нея.
Заваля дъжд — порой, измокрил и двамата. Треперещата Малта потърси закрилата на Рейн. Той я обгърна с наметалото си и я прегърна. Дори и в сянката на виещата се женска той усещаше топлината на кожата ѝ през намокрения плат на нощницата.
Изпод плаща му Малта продължаваше да се взира в създанието.
— Коя си ти? — провикна се девойката. — Какво искаш?
Женската отметна глава в гръмък смях. Тя се стрелна към тях и отново се издигна към небето.
— Коя съм аз? Нима ти изглеждам тъй глупава, че да те даря с името си? Не, няма да ти дам тази власт. А що се отнася до онова, което искам… Искам сделка. Моята свобода в замяна на кораба, който ти спомена, и живота на баща ти, ако той все още е на борда. Какво ще кажеш? Не е трудно да решиш. Живот срещу живот?
Малта погледна към Рейн.
— Тя истинска ли е? Може ли да ни помогне?
Рейн се взираше в създанието над тях. Женската тежко стоварваше криле сред дъждовните струи. Издигането я караше да изглежда все по-малка и по-малка. И въпреки това тя продължаваше да сияе като звезда на фона на сивите облаци.
— Да, тя съществува наистина. Ала не е в състояние да ни помогне.
— Защо? Тя е огромна! Тя може да лети! Какво ѝ пречи просто да отлети до мястото, където се намира Вивачия, и…
— И какво? Да унищожи кораба, за да убие пиратите? Може би, ако тя беше свободна. Но тя не е. В този сън тя само ни се явява във формата, която тя си представя.