Наричайте ме Скарлет

— Писна ми от този ремонт! — заяви тя и изрита купчината пясък. — Край няма…

— Щеше да приключи по-бързо, ако бяхме наели майстори. Обаче щеше да струва доста по-скъпо.

Пари, винаги и само пари. Постоянно се сблъскваше с този проблем. Би трябвало да започнат да ни учат как да ги печелим веднага щом поотраснем. Вместо да ни учат на всякакви безполезни и ненужни неща!

— Татко изпрати ли ти чека?

— Да.

— И ти го запази, така ли?

— Да.

— Но защо? Аз щях да ти ги върна, само че по-нататък! Не искам нищо от него.

— Ти нямаш пари, Жюлиет.

Унизена. От родителите си, а сега и от Шарло. Унизена и подпомагана, и подкрепяна. Не искам да съм финансово зависима от когото и да било.

Качи се на тавана, където потърси усамотение до пианото.

Cosi, cosa… Не знам къде е. Може би в този момент шепне мръсни думи в ухото на някоя друга?

Седна до пианото и обгърна коленете си с ръце. Ревнувам и ме боли. В началото беше добре, тогава не го обичах. Бях по-лесна за съжителство и вероятно по-интересна. Любовта те прави безпомощен. Ставаш глупав, точно когато трябва да блестиш и да заслепяваш.

Лъскавите педали на пианото сякаш бяха позлатени. Жюлиет си представи обутия в ботинка крак на Минет върху педала и как кракът на учителя едва докосва нейния.

Погали лъскавото акажу, ръката й тръгна нагоре към клавишите, но се спря на някаква грапавина. Едно различно парче фурнир, залепено по-късно, нещо като кръпка. Опита се да го премахне, да го приплъзне встрани, нагоре, надолу, почовърка, почука, докато най-накрая щракна някаква пружина и Жюлиет видя пакет писма и една снимка. Снимка на нежно усмихващ се млад мъж с черни очи и черна коса, допрял с три тънки пръста наклоненото си лице. Писмата говореха за любов, за фини къдрици, за прилежно сведено чело, за седефени нокти и пъргави пръсти. Всички бяха написани с един и същ фин, почти женски почерк. Последното загатваше за целувка по челото в края на предишен урок и даваше обет за вярност до гроб, целомъдрие и вечна любов. Той се подчиняваше на решението на Минет, без да се бунтува, и поднасяше извинения за безразсъдството си.

„Как всичко се е променило оттогава!“, разсъждаваше Жюлиет. Как е възможно да скъсаш заради целувка по челото? Да се откажеш да изживееш разгоряла се страст? Минет със сигурност е обичала този младеж. Повече от съпруга си. Въпреки това е останала тук, в Жирен, следвала е реда, установен от родителите й, от мъжа й. Послушала ги е. Подчинила се е.

Зад писмата Жюлиет откри в тайника и дневника на баба си. Той започваше така: