Тайната на Сенеф
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Диоген“ #3
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Коала
- ISBN: 954-530-111-2
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Тайната на Сенеф». Краткое содержание книги:
— Поставете я изправена в леда, ако обичате.
Смитбак се подчини.
Пендъргаст взе колбата и невероятно внимателно прехвърли съдържанието й в делителната фуния. Смитбак го наблюдаваше боязливо, докато пристъпваше към последните необходими действия. Сега в чашата имаше бяла паста. Пендъргаст вдигна чашата, разгледа я за кратко, след което се обърна към Смитбак.
— Да тръгваме.
— Това ли е? Свършихме ли? – Смитбак продължаваше да чува ропота, който сега се бе издигнал до кресчендо, съпровождан от все по-истерични писъци.
— Да.
— Е, да побързаме тогава и да взривим вратата!
— Не – тази врата е твърде масивна. Дори и да можехме, щяхме да убием хора: в момента всички те са се събрали от другата страна. Знам по-добро място за взлом.
— Къде?
— Последвайте ме. – Пендъргаст вече се бе обърнал и вървеше към изхода. Стъпките му преминаха в бяг, той държеше чашата грижливо. – Навън е, в метростанцията. За да стигнем, трябва да излезем от музея и да притичаме през обръча от зяпачи. Вашата задача, господин Смитбак, е да ме преведете през тълпата.
64.
Със свръхчовешко усилие Нора се опита да се успокои и да фокусира мислите си. Осъзна, че не пада в кладенеца: усещането бе илюзорно. Холографските насекоми бяха разпилели тълпата, причинявайки нарастваща паника. Отвратителните ниски пулсиращи звуци бяха станали по-силни, като адски барабанен ритъм, а мигащите светлинки светеха по-ярко и болезнено, отколкото си бе представяла, че е възможно. Това определено не бяха лампичките, които бе видяла по време на тестовете на апаратурата: тези просветваха толкова рязко, че сякаш проникваха чак до мозъка й.
Тя преглътна и се огледа наоколо. Холографският образ на мумията бе изчезнал, но димните машини продължаваха да работят и саркофагът бълваше вряща мъгла, която изпълваше погребалната камера като надигаща се вода. Светлините примигваха през нея все по-бързо и всеки лъч разцъфваше отвратително в мътните талази.
Виола се препъна до нея и Нора протегна ръка към египтоложката.
— Добре ли си?
— Не, не съм. Какво, по дяволите, става тук, Нора?
— Аз… аз нямам представа. Някаква ужасна повреда.
— Тези насекоми не бяха повреда. Трябва да са били програмирани. А светлините… – Виола присви очи.
Мъглата вече стигаше до кръста им и продължаваше да се кълби. Докато гледаше към нея, Нора усети, че я обхваща неописуема паника. Скоро цялата стая щеше да е в дим, който заплашваше да ги погълне всички… Сякаш бяха на път да се удавят в мъглата и хаоса от светлини. Тълпата все по-сигурно изпадаше в истерия, носеха се викове и откъслечни писъци.
— Трябва да изведем хората оттук – произнесе тя задъхано.
— Да, непременно. Но, Нора, просто не мога да мисля…
Недалеч от тях тя видя как един мъж жестикулира бясно. В едната си ръка държеше значка, която проблясваше ярко под лъчите на мигащите лампички.
— Моля всички да запазят спокойствие – крещеше той. – Аз съм полицай от Нюйоркското полицейско управление. Ще ви изведем оттук. Но, моля ви, всички запазете спокойствие!
Никой не му обърна дори и най-малко внимание.
Още по-близо Нора чу познат глас да вика за помощ. Обръщайки се, тя видя кмета на няколко крачки, приведен надолу и кашлящ в мъглата.
— Жена ми! Падна. Елизабет, къде си?
Тълпата внезапно се втурна назад като отливна вълна, съпровождана от писъци и Нора усети, че се понася с останалите против волята си. Видя как ченгето под прикритие бива пометено под натиска на телата.
— Помощ! – изкрещя кметът.
Нора се бореше да се добере до него, но могъщият порив на тълпата я отнесе надалеч и един нов грохот от озвучителната система погълна истеричните викове на кмета.
Трябва да направя нещо.
— Чуйте ме! – изкрещя тя с все сила. – Слушайте, всички да ме чуят!
Намалелите писъци край нея говореха, че поне част от хората са я чули.
— За да се измъкнем оттук трябва да действаме съгласувано. Ясно? Всички да се хванат за ръце и да се движат към изхода! Недейте да тичате и да се блъскате! Следвайте ме!
За нейно изумление и облекчение тази кратка реч сякаш имаше успокояващ ефект. Виковете стихнаха още и тя усети, че Виола стиска ръката й.
Сега мъглата стигаше до гърдите, а повърхността й се вълнуваше и протягаше към тях млечнобели пипала. Само след малко щяха да потънат в нея и да не виждат нищо.